Патриша Корнуел - Жестоко и необичайно

— Не искаме неприятности — каза един полицай. — Освен, ако някой не иска да прекара нощта в ареста…

— Касапи — изкрещя една жена.

Други гласове й запригласяха, видях как ръцете на протестантите сграбчиха железните пръчки на оградата и я разтърсиха.

Марино бързешком ме отведе до колата ми.

Гласовете се извисиха:

— Касапи, касапи, касапи…

С трепереща ръка затърсих ключовете, изпуснах ги някъде вътре в колата, най-накрая ги сграбчих и успях да намеря онзи, който ми трябваше.

— Ще те следвам до дома ти — каза Марино. Включих парното, но не можех да се стопля. Два пъти проверих дали са затворени вратите. Нощта изглеждаше нереална, в периферията на зрението ми се движеха някакви странно асиметрични сенки, тъмни и светли прозорци.

Пихме шотландско уиски в моята кухня, защото ми беше свършил бърбънът.

— Не мога да разбера как понасяш всичко това — някак грубо изрече Марино.

— Черпи се с каквото намериш в барчето — казах му аз.

— Ще се справя.

Не знаех как да подходя към въпроса и беше ясно, че Марино няма никакво намерение да ми помогне в това. Изглеждаше напрегнат, лицето му пламтеше. Сиви кичури бяха полепнали по влажното му оплешивяващо теме, пушеше цигара след цигара.

— Друг път наблюдавал ли си екзекуция? — попитах го аз.

— Никога не съм изпитвал особено желание.

— Но този път сам поиска да отидеш. Значи си имал доста силно желание.

— Хващам се на бас, че ако сложиш Малко сода и лимонов сок в това питие, няма да е чак толкова лошо.

— Ако толкова държиш да развалиш хубавото шотландско уиски, ще видя какво мога да направя по въпроса.

Той плъзна чашата си към мен и аз отидох до хладилника.

— Нямам лимони, имам бутилиран лимонов сок — рекох, след като прегледах съдържанието на хладилника.

— Чудесно.

Капнах му малко лимонов сок и добавих швепс. Явно без да забелязва вкуса на странния буламач, който пиеше, той каза:

— Може би си забравила, но случаят „Робин Найсмит“ беше мой. Мой и на Сони Джоунс.

— Тогава не бях тук.

— О, да. Странно, имам чувството, че винаги си била наблизо. Но ти знаеш какво всъщност се случи, нали?

Когато Робин Найсмит бе убита, аз бях заместничка на главния съдебномедицински експерт на окръг Дейд и си спомних, че бях чела за този случай, бях следила написаното във вестниците и на една национална конференция бях гледала видеофилм за него. Бившата Мис Върджиния беше невероятно красива и притежаваше прекрасен алт. Пред камерата изглеждаше словоохотлива и очарователна. Беше само на двайсет и седем години.

Защитата твърдеше, че Рони Уодел е смятал да извърши взломна кражба, но Робин за нещастие налетяла на него, когато се върнала от аптеката. Когато е тършувал из жилището й и я е малтретирал, Уодел вероятно не е знаел нищо за нея, нито за бляскавото й бъдеще, защото не обичал да гледа телевизия. Според защитата той така бил натъпкан с наркотици, че не е знаел какво върши. Съдебните заседатели отхвърлиха предположенията, че е изпаднал във временно умопомрачение и препоръчаха да бъде обявена смъртна присъда.

— Знам, че са ви оказвали невероятен натиск, за да хванете по-бързо убиеца.

— Натискът беше страхотен. Вече имахме онзи голям отпечатък от палец. Имахме и следите от ухапванията. Трима души денонощно се ровеха в досиетата. Нямам представа колко време ни отне този проклет случай. А после пипнахме копелето, защото обикаляше из Северна Каролина, без да е подновил удостоверението си за редовния технически преглед на колата. — Помълча, погледна ме сурово и добави: — Разбира се, Джоунс тогава го нямаше. Направо е ужасно, че не можа да види как Уодел си получи заслуженото.

— Да не би да обвиняваш Уодел за онова, което се случи на Сони Джоунс?

— Ей, ами ти как мислиш?

— Бил ти е близък приятел.

— Заедно работехме в отдел „Убийства“, заедно ходехме за риба, заедно играехме боулинг.

— Знам, че много тежко си преживял смъртта му.

— Е, да, този случай направо го съсипа. Работеше денонощно, не спеше, не се прибираше у дома и това едва ли се е отразило благоприятно на отношенията с жена му. Непрекъснато ми повтаряше, че не може да издържа повече, после престана да говори. А една нощ налапа дулото на пистолета си.

— Съжалявам — тихо казах аз. — Но не съм сигурна, че Уодел е виновен за всичко това.

— Имах да плащам стари сметки.

— И нещата оправиха ли се, след като наблюдава екзекуцията му?

Отначало Марино не ми отговори. Стискаше зъби и се взираше някъде в пространството. Пушеше, а после пресуши чашата си на един дъх.