Патриша Корнуел - Жестоко и необичайно

— Да ти налея ли още?

— Да. Защо не.

Станах и отново отидох до барчето, като си мислех за неправдите и загубите в живота на Марино. Беше роден в най-лошия квартал на Ню Джърси, бе преживял тежко детство — без обич, без пари, и изпитваше постоянно недоверие към всички онези, чиято съдба е била по-добра. Не много отдавна трийсетгодишната му съпруга го беше напуснала, имаше син, за когото никой нищо не знаеше. Независимо че беше предан на закона и реда и работното му досие бе отлично, той имаше генетична непоносимост към началниците. Изглеждаше, че съдбата не е била милостива към него. Страхувах се, че в края на пътя, по който беше поел, Марино щеше да намери не мъдрост и мир, а мъст. Винаги беше ядосан за нещо.

— Искам да те питам нещо, докторе — рече той, когато се върнах на масата. — Как ще се чувстваш, ако пипнат онези гадняри, които убиха Марк?

Въпросът ме изненада. Не исках да мисля за тези хора.

— Нещо вътре в теб не иска ли да види тези копелета на бесилото? — продължи Марино. — Понякога не ти ли се иска да участваш доброволно в наказателния взвод и сама да натиснеш спусъка?

Марк почина, когато до него избухна бомба, поставена в кофа за смет на лондонската гара „Виктория“. Бях така шокирана, изпитвах такава мъка, че въобще и дума не можеше да става за отмъщение.

— За мен е чисто губене на време да си представям как наказвам група терористи.

Марино се вторачи в мен.

— Това е един от всеизвестните ти велики отговори без смисъл. Сигурно си готова да аутопсираш безплатно онези типове, стига да можеш. Ще ги искаш живи и ще ги режеш много, много бавно. Казвал ли съм ти какво се случи със семейството на Робин Найсмит?

Посегнах към чашата си.

— Баща й беше лекар в Северна Върджиния. Прекрасен човек — започна той. — Около шест месеца след съдебния процес се разболя от рак и два месеца по-късно почина. Робин беше единственото му дете. Майката се премести в Тексас, пострада при автомобилна катастрофа и прекарва остатъка от дните си в инвалидна количка. Не й е останало нищо друго освен спомените. Уодел фактически уби цялото семейство на Робин Найсмит. Той унищожаваше всичко, до което се докоснеше.

Представих си как Уодел е израснал в онази ферма, откъси от размислите му се въртяха в главата ми. Виждах го как седи на стълбището пред къщата и захапва домат с вкус на слънце. Питах се за какво ли си е мислил в последните мигове от живота си. Питах се дали се е молил.

Марино смачка цигарата си в пепелника. Готвеше се да си тръгва.

— Познаваш ли един детектив на име Трент от окръг Хенрико? — попитах го аз.

— Джо Трент. Беше в Девето, но преди два месеца го направиха сержант и го преместиха в Детективския отдел. Малко е нервен, но иначе си го бива.

— Обади ми се заради някакво момче…

— Еди Хийт ли? — прекъсна ме той.

— Не му знам името.

— Бял, на около тринайсет години. Работим по случая. „При Лъки“ се намира в нашия град.

— „При Лъки“ ли?

— Супермаркетът, където са го видели за последен път. Близо до Чембърлейн Авеню е, в Нортсайд. Какво искаше Трент? — Марино се намръщи. — Сигурно е научил, че Хийт няма да оцелее и е решил отрано да си уреди среща с теб, а?

— Иска да отида да видя някакви необичайни наранявания, вероятно следи от малтретиране.

— Господи! Ужасно е, когато се случва на деца. — Марино отмести стола и потърка слепоочията си. — По дяволите! Щом се отървеш от един гад, веднага се появява друг и заема мястото му.

След като Марино си отиде, седнах до камината в дневната и наблюдавах как гаснат въглените. Бях много уморена, изпитвах някаква смътна, непоносима тъга и нямах сили да се отърся от нея. След смъртта на Марк в душата ми остана една сълза. Колкото и да е невероятно, започвах да разбирам каква голяма част от душата ми му принадлежеше.

За последен път го видях в деня, когато трябваше да отлети за Лондон; успяхме да обядваме набързо заедно, преди да тръгне за летището. От всичко най-ясно си спомням това, че и двамата непрекъснато поглеждахме часовниците си, докато навън в небето се кълбяха буреносни облаци и накрая дъждът започна да барабани по стъклата на прозореца в нашето сепаре. Беше си порязал брадичката при сутрешното бръснене и по-късно, когато си спомнях лицето му, винаги виждах тази малка драскотина и неизвестно защо, това ме караше да се чувствам безсилна.

Той почина през февруари, когато войната в Персийския залив бе към своя край, и твърдо решена да потисна мъката си, продадох къщата си и се преместих в друг квартал. Постигнах само това, че изтръгнах корените си, без всъщност да се преместя, а познатите дървета и съседите, които ми носеха утеха, вече ги нямаше. Поднових мебелите си и промених градината, но това ми подейства още по-потискащо. Всичко, което вършех, за да се разсея, само ми отнемаше напразно времето и понякога си представях как Марк клати глава.