Патриша Корнуел - Жестоко и необичайно

„За такъв привърженик на логиката като теб…“ — сякаш се усмихваше и казваше той.

„А ти какво би направил? — питах го мислено аз в безсънните си нощи. — Какво би направил, ако беше на този свят вместо мен?“

Върнах се в кухнята, изплакнах чашата си и отидох в кабинета, за да видя какви съобщения е приел телефонният ми секретар. Бяха се обадили неколцина репортери, а също така майка ми и племенницата ми Луси. Трима души бяха затворили телефона, без да кажат нищо.

С удоволствие бих предпочела да имам необявен телефонен номер, но това бе невъзможно. Полицаите, щатските прокурори и около четиристотинте съдебни лекари на щата имаха законно право да ме търсят по всяко време. За да компенсирам липсата на уединение, аз използвах телефонния си секретар за пресяване на разговорите и всеки, който ме заплашваше или говореше неприлични думи по телефона, рискуваше да бъде проследен и идентифициран.

Натиснах копчето на устройството за идентифициране и заследих телефонните номера, които се появяваха на тясното екранче. Когато открих трите повиквания, които търсех, бях объркана и смутена. Телефонният номер ми се видя странно познат. Напоследък се беше появявал на екранчето по няколко пъти в седмицата и онзи, който се обаждаше, никога не оставяше съобщение. Веднъж се опитах да набера този номер, за да видя кой ще ми отговори, но чух само писклив звук — оттатък вероятно имаше факс или компютърно устройство. По неизвестни причини тази личност или машина ми беше позвънила три пъти за времето между десет и двайсет и единайсет вечерта, когато бях в моргата и очаквах да докарат трупа на Уодел. Това беше безсмислено. Компютъризираните телефонни повиквания не би трябвало да са толкова чести, нито да са програмирани за такива късни часове и ако един компютър се опитваше да набере друг компютър, като случайно набираше моя номер, досега някой трябваше да се досети, че има някаква грешка.

През малкото часове, които ми оставаха до сутринта, се събуждах няколко пъти. Всяко проскърцване караше сърцето ми да бие учестено. Червените светлинки на алармената инсталация, които трепкаха на отсрещната стена, ми се виждаха зловещи, а когато се обръщах в леглото или оправях завивките си, сензорите, които изключвах, щом си бях у дома, ме наблюдаваха с мъртвите си червени очи. Сънувах странни сънища. В пет и половина включих осветлението и се облякох.

Когато потеглих към службата, навън беше тъмно и движението по шосето бе слабо. Задният двор на моргата беше пуст и посипан с лоени свещички, които ми напомняха за някакви религиозни церемонии в далечни страни. Но хората бяха използвали тези свещички, за да изразят протеста си. Само преди няколко часа те ги бяха използвали като оръжия. Качих се на горния етаж, направих си кафе и започнах да преглеждам книжата, които ми беше оставил Фийлдинг. Искаше ми се да разбера какво съдържа пликът, намерен в задния джоб на Уодел. Очаквах да видя някое стихотворение, други размисли или писмо от енорийския му свещеник.

Вместо това се оказа, че Уодел е смятал за „изключително поверителни“ и е искал да бъдат заровени в земята заедно с него няколко касови бележки. Колкото и да е невероятно, три от тях бяха квитанции за изплатени данъци, три представляваха платени сметки в ресторанти, сред които имаше една за вечеря с печено пиле в заведението „При Шони“ отпреди две седмици.

Детективът Джо Трент щеше да изглежда съвсем млад, ако не бяха брадата му и оредяващата, леко посребрена руса коса. Беше висок и спретнат, шумолящият му шлифер бе пристегнат с колан, обувките му бяха идеално лъснати. Примигваше нервно, докато се представяхме един на друг и си стискахме ръцете пред входа на Окръжния център за спешна помощ. Изглеждаше, че е разтревожен заради случая „Еди Хийт“.

— Нали нямате нищо против да поговорим малко тук? — попита ме той, докато от устата му излизаха белите облачета на диханието. — Случаят е секретен.

Потреперих и притиснах лакти към тялото си, когато един хеликоптер с оглушителен шум се издигна над площадката, намираща се на тревистата височина недалеч от нас. Луната приличаше на леден сърп, топящ се в сивото небе, колите в близкия паркинг бяха мръсни от калта по пътищата и студените зимни дъждове. Ранната утрин бе безцветна и вкочанена от студ, вятърът фучеше и сякаш ни удряше плесници. Всичко това възприемах още по-ясно поради естеството на работата си тук. Дори температурите изведнъж да се бяха повишили и слънцето да беше започнало да жари, пак нямаше да ми стане топло.