Патриша Корнуел - Жестоко и необичайно

Пъхнах изрезките в папката на Уодел и се запитах какви ли боксьорски доводи щеше да измъкне от факирската си шапка под формата на зайци неговият адвокат Николас Грюман този път. Нашите конфликти не избухваха много често, но бяха станали напълно предсказуеми. Почти бях готова да повярвам, че истинските му намерения бяха да подложи на съмнение професионалната ми компетентност и изобщо да ме накара да се почувствам глупава. Но онова, което ме тревожеше най-много, бе, че Грюман сякаш изобщо не си спомняше, че някога съм била негова студентка в Джорджтаун. За негова чест трябва да се каже, че през първата си година ненавиждах Правния факултет, оценките ми бяха съвсем посредствени и дори ме скъсаха на изпита по История на правото. До края на живота си нямаше да забравя Николас Грюман и някак си не беше справедливо, че той ме е забравил.

Обади ми се в четвъртък, малко след като бях научила за смъртта на Еди Хийт.

— Кей Скарпета? — прозвуча гласът му в телефонната слушалка.

— Да. — Затворих очи и напрежението под клепачите ми ми подсказа какви буреносни облаци се задават.

— Обажда се Николас Грюман. Прегледах предварителния протокол за смъртта на мистър Уодел и бих искал да ви задам няколко въпроса.

Мълчах.

— Говоря за Рони Уодел.

— С какво бих могла да ви услужа?

— Да започнем с това, че неговият стомах е описан като „почти цилиндричен“. Между другото това е едно много интересно описание. Чудя се дали не е някакъв жаргонен вариант на истинския медицински термин. Вярно ли е предположението ми, че мистър Уодел вероятно не се е хранил?

— Не мога да кажа, че въобще не се е хранил. Но стомахът му беше свит, чист и съвсем празен.

— По всяка вероятност са ви съобщили, че той е бил обявил гладна стачка?

— Нищо такова не са ми докладвали.

Вдигнах поглед към часовника и очите ме заболяха от светлината. Аспиринът ми бе свършил, бях забравила вкъщи лекарството против високо кръвно налягане.

Чувах как от другата страна на линията той разгръща страниците на протокола.

— Тук пише, че сте открили ожулвания от вътрешната страна на ръцете му, в горната им част — каза Грюман.

— Точно така.

— И какво точно означава това „от вътрешната страна“?

— Вътрешната страна на ръката над лакътната вдлъбнатина.

Пауза.

— Лакътната вдлъбнатина ли? — удивено попита той. — Е, нека да видим. Моята ръка е обърната с дланта нагоре и аз виждам вътрешната й страна над лакътя. Или всъщност там, където ръката се свива. Това е по-точно, нали така? Да кажем, че вътрешната страна, спомената по-горе, се намира над сгъвката на ръката и следователно лакътната вдлъбнатина е при сгъвката на ръката, нали така?

— Това е по-точно.

— Е, много добре. А на какво според вас се дължат тези наранявания от вътрешната страна на ръцете на мистър Уодел?

— Вероятно са следи от усмирителните колани — кисело отвърнах аз.

— Усмирителните колани?

— Да, усмирителните колани, прикачени към електрическия стол.

— Вие употребихте думата „вероятно“. Вероятни следи от усмирителните колани?

— Точно това казах.

— Означава ли то, че не сте сигурна, доктор Скарпета?

— В този живот сигурните неща са твърде малко на брой, мистър Грюман.

— Искате да кажете, че е съвсем разумно да предположим, че коланите, причинили ожулванията, може да са били от друг вид, нали така? Може да са били от човешки произход? Например да става дума за следи, оставени от човешки ръце, нали така?

— Ожулванията, които открихме, със сигурност не са били причинени от човешка ръка — рекох аз.

— А имат ли връзка с нараняванията, получени на електрическия стол, с усмирителните колани към него?

— Моето мнение е, че това е възможно.

— Вашето мнение ли, доктор Скарпета?

— Не съм разглеждала подробно електрическия стол — рязко отвърнах аз.

Последва прочутата пауза на Николас Грюман, която той използваше навремето, за да подчертае умствената непълноценност на някой студент. Представях си го как обикаля около мен с ръце зад гърба, с безизразно лице, а часовникът шумно тиктака на стената. Веднъж издържах на мълчаливия му втренчен поглед повече от две минути, невиждащите ми очи се взираха в страниците на книгата, отворена пред мен. И сега, както седях зад солидното си бюро от орехово дърво около двайсет години по-късно, аз, главният съдебномедицински експерт с толкова дипломи и свидетелства, че можех да облепя с тях цяла стена, усетих как лицето ми пламва. Изпитах старото унижение и ярост.