Мери Кларк - Другото лице

— Така е — съгласи се Филип. — Ако Хелън Петрович е допускала някакви грешки и клиниката „Манинг“ бъде подведена под отговорност, тя с положителност ще ни съди.

— И ще спечели делото!

Картър кимна намръщено.

— И ще спечели делото — той помъча, преди да продължи. — Виктор, ти работеше по-тясно с Ед, отколкото аз. Когато онази вечер той ти се е обадил по телефона от колата си, ти е казал, че иска да се види с теб на следващата сутрин. Това ли беше всичко?

— Да, това беше всичко. Защо?

— По дяволите, Виктор — сряза го Филип Картър. — Стига сме се баламосвали! Ако Ед е прехвърлил моста без проблем, онзи разговор дава ли ти някакво основание да мислиш, че е възнамерявал да използва катастрофата като възможност да изчезне?

— Слушай, Филип, той искаше да бъде сигурен, че сутринта ще бъда в кантората — отвърна Орсини, повишавайки леко глас. — Връзката беше ужасна. Това е всичко, което знам!

— Съжалявам. Продължавам да търся нещо, което да има някакъв смисъл.

Картър въздъхна.

— Виктор, отдавна искам да говоря с теб. В събота Мег ще изнесе личните вещи на Ед от кабинета му. Искам от понеделник да се пренесеш в него. Не сме имали кой знае колко успешна година, но бихме могли да си позволим да го премебелираме сносно.

— Не се тревожи сега за това!

Едва ли имаше какво друго да си кажат.

Орсини забеляза, че Картър не направи и намек за евентуално съдружие, след като въпросът за юридическата част на нещата около изчезването на Ед Колинс бъде изяснен. Той знаеше, че такова предложение никога няма да му бъде направено. Според него нямаше да минат и няколко седмици, преди мястото на Крайбрежието, с което за малко се беше разминал миналата година, да му бъде предоставено. Онзи, когото тогава бяха избрали, не се беше оказал подходящ. Този път предлагаха на Орсини голяма заплата, длъжност на вицепрезидент и дялово участие.

Искаше му се да може да замине още днес! Да си събере багажа и да отлети. Но при сегашните обстоятелства това беше невъзможно. Имаше нещо, което той искаше да открие — нещо, което да провери в кантората, и ето че сега преместването в някогашния кабинет на Ед щеше да го улесни.

Бърни спря в едно ресторантче на шосе 7, точно до Данбъри. Разположи се на висок стол до бара и си поръча голям хамбургер, пържени картофи и кафе. Докато мляскаше и преглъщаше с нарастващо удоволствие, той доволно пресметна резултата от работните си часове, откакто беше излязъл от къщи.

След като изчисти колата, Бърни си купи една шофьорска шапка и тъмно сако от магазин за дрехи втора употреба в долната част на Манхатън. Прецени, че с такава външност ще се отличава на фона на всички други нелегални таксиметрови шофьори в Ню Йорк. После потегли към летище „Ла Гуардия“ и застана близо до багажното отделение заедно с другите шофьори, които чакаха клиенти.

Късметът му проработи тутакси. Някакъв тип около трийсетте слезе по ескалатора и започна да оглежда картичките с имена, които шофьорите държаха. Никой не го чакаше. Бърни четеше мислите му. Вероятно си беше платил кола чрез някое от евтините бюра за обслужване на летището и се беше минал. Повечето от шофьорите към тия бюра бяха от новодошлите в Ню Йорк и първите шест месеца вечно се губеха и закъсняваха.

Бърни се приближи към мъжа, предложи му да го закара до града, като го предупреди, че колата му не е някоя луксозна лимузина и се похвали, че е най-добрият шофьор, който можеше да се намери. Поиска му двайсет долара до Четирийсет и осма улица. Закара го дотам за трийсет и пет минути и получи десет долара бакшиш.

— Вие сте страхотен шофьор! — каза мъжът, като му плащаше.

Бърни си спомни с удоволствие за комплимента, докато посягаше към пържените картофи, и се усмихна на себе си. Ако продължаваше да печели така и да добавя към парите си от отпуската и уволнението, доста дълго щеше да изкара, преди майка му да се досети, че не е на старата си работа. Тя никога не му се обаждаше там. Не обичаше да говори по телефона. Казваше, че това й причинява главоболие.

И ето — сега той беше като волна птица, независим от никого, тръгнал да види къде живее Меган Колинс. Беше си купил карта на Нютаун и я бе разучил. Домът й беше на Бейбъри Роуд и той знаеше как се стига дотам.

Точно в два часа премина бавно покрай къщата с белия покрив и черните капаци на прозорците. Очите му се присвиха, докато поглъщаше всяка подробност. Огромна веранда. Чудесна. Елегантна и стилна. Спомни си за своите съседи в Джаксън Хайтс, които бяха залели с бетон по-голямата част от задната си градинка и сега гордо наричаха неравната повърхност „вътрешен двор“.