Мери Кларк - Другото лице

Бърни изучаваше мястото. В левия ъгъл на чакълестата алея за коли се извисяваше огромен рододендрон, а по средата на моравата имаше плачеща върба. Вечнозелени храсти образуваха жив плет, който отделяше къщата на семейство Колинс от съседната.

Напълно доволен, Бърни натисна газта. В случай че го наблюдаваха, той нямаше да се окаже такъв глупак, че да направи обратен завой точно тук. Затова подмина и после рязко натисна спирачките. Без малко да блъсне някакво гламаво куче.

Едно дете притича през моравата. През стъклото Бърни чу как то отчаяно вика кучето: „Джейк! Джейк!“

Кучето хукна към детето и Бърни запали колата. Улицата беше съвсем тиха и през затворения прозорец той долови виковете на детето: „Благодаря, господине! Благодаря!“

Мак пристигна в моргата на Трийсет и първа улица в един и половина. Меган нямаше да дойде преди два часа, но той беше позвънил и си беше уговорил среща с директора на лабораторията доктор Кенет Лайънс. Придружиха го до петия етаж, където в малкия кабинет на доктора той обясни своите подозрения.

Лайънс беше слаб мъж, наближаващ петдесетте, с дежурна усмивка и интелигентни, проницателни очи.

— Много загадъчен случай. С положителност нямаше вид на жена, която би изчезнала и никой не би я потърсил. Смятахме да вземем проба за ДНК тест, преди тялото да бъде погребано. Съвсем лесно ще бъде да изследвам и мис Колинс и да проверим възможността за родство.

— Меган искаше точно това.

Секретарката на доктора седеше на едно бюро близо до прозореца. Телефонът иззвъня и тя го вдигна.

— Мис Колинс е долу.

Излизайки от асансьора, Мак видя лицето на Меган, по което бе изписано нещо различно от обичайното изражение на човек, видял мъртвец в моргата. Още нещо се беше прибавило към болката в очите й и издълбаните от умора бръчки около устата. Сякаш у нея се бе наслоила тъга, изострена от скръбта и мъката, с които бе живяла от изчезването на баща си.

Но когато го видя, тя се усмихна — бегла усмивка на облекчение. Толкова е красива, мислеше си той. Кестенявата й коса беше разрешена, напомняше за острия следобеден вятър. Беше облечена в черно-бял костюм от туид и черни ботуши. Сакото с цип докосваше бедрата, а тясната пола стигаше под коленете й. Черният пуловер с висока яка подчертаваше бледността на лицето.

Мак я запозна с доктор Лайънс.

— Ще можете да видите тялото по-добре долу, отколкото в стаята за оглед — каза Лайнъс.

Моргата светеше от чистота. По стените имаше редици заключени шкафове. Зад затворената врата на стаята с висок прозорец към коридора се чуваха приглушени гласове. Завесите на прозореца бяха спуснати. Мак беше уверен, че там се извършва аутопсия.

Шкафът безшумно се плъзна и се отвори. Мак се взря в голото вкочанено тяло на младата жена. На гърдите й имаше една-единствена дълбока рана. Отстрани на тялото лежаха нежни ръце с разтворени пръсти. Той погълна с очи тънката талия, стройните бедра, дългите крака, високо извитите стъпала. Най-накрая спря очи върху лицето.

Кестенявата коса беше сплъстена върху раменете, но той си я представяше разрошена от вятъра — също като на Меган. Устата — с плътни устни, обещаващи топлота. Тежки мигли покриваха затворените очи. Тъмни вежди подчертаваха високото чело.

Мак почувства жестоко пробождане в стомаха. Усещаше се замаян, повдигаше му се, главата му се въртеше. Това можеше да бъде Мег, мислеше си той, това е трябвало да се случи на Мег!

Катрин Колинс натисна бутона до ръката си и болничното легло се заповдига безшумно, докато тя го спря в полулегнало положение. В часа, след като отнесоха чиниите от обяда, тя напразно се опитваше да заспи. Беше ядосана на себе си заради желанието да избяга в съня. Време е да застанеш лице в лице с живота, моето момиче, каза си тя повелително.

Искаше й се да има пред себе си калкулатор и счетоводните книги от ресторанта. Да изчисли докога може да издържи, преди да трябва безвъзвратно да продаде „Дръмдоу“. Ипотеката, мислеше си тя, проклетата ипотека! Баща й никога нямаше да вложи толкова пари в това място. „Ако може, с нищо — нещо“ беше девизът от бедните му години. Колко често го беше чувала!

Но след като вече се беше сдобил с къщата и ресторанта, той се беше превърнал в най-щедрия съпруг и баща. Освен в случаите, когато желанията им бяха екстравагантни до абсурдност, разбира се.

Не трябваше да оставя на декоратора пълна свобода на действие! Но оттогава изтече толкова вода!