Мери Кларк - Другото лице

Днес щеше да отиде на Четирийсет и седма улица, за да си купи видеокамера. Но трябваше да спечели пари. Нямаше по-добър шофьор от него, така че можеше да печели като такси на черно. Това щеше да му даде и голяма свобода. Свобода да отиде с колата до Кънетикът, където живееше Меган Колинс, когато не беше в Ню Йорк.

Трябваше да внимава да не го забележат.

— Нарича се фиксидея, Бърни — обясняваше му оня луд психиатър от остров Райкър, след като Бърни го помоли да му каже какво не е наред с него. — Смятам, че сме ти помогнали, но ако това чувство отново те обземе, ще трябва да си поговорим. Това означава, че ще имаш нужда от лечение.

Бърни знаеше, че не му трябва никаква помощ. Трябваше му само да бъде около Меган Колинс.

До вторник вечер трупът на Хелън Петрович остана в спалнята, където бе издъхнала. Тя не поддържаше приятелски отношения със съседите си и вече се беше сбогувала с малцината, с които си разменяха поздрави, а колата й беше скрита в гаража пред дома й. Едва когато в късния следобед хазаинът се отби, той намери тялото на мъртвата до леглото й.

Смъртта на един скромен ембриолог в Ню Милфорд, Кънетикът, беше бегло спомената в телевизионните новини от Ню Йорк. Не представляваше кой знае какво събитие. Нямаше доказателства за взлом, нито за сексуално насилие. Портмонето на жертвата с двеста долара беше намерено в спалнята, така че не можеше да става дума за грабеж.

Една съседка от другата страна на улицата се обади, за да каже, че Хелън Петрович е имала един посетител — мъж, който идвал винаги късно през нощта. Никога не успяла добре да го огледа, но бил висок. Заключила, че е приятелят й, тъй като винаги вкарвал колата си в гаража на Петрович от другата страна. Знаеше още, че си тръгвал късно през нощта, защото никога сутрин не го е виждала. Колко често го е забелязвала да идва? Може би шест-седем пъти. А колата? Тъмен седан, от последните модели.

След като откри съобщението за смъртта на баба си, Меган позвъни в болницата, откъдето я осведомиха, че майка й спи и че състоянието й е задоволително. Изморена до смърт, Мег преобърна шкафчето за лекарства да намери хапче за сън, след което легна и спа непробудно, докато часовникът й не иззвъня в шест и половина.

Моменталното позвъняване в болницата я успокои, че майка й е изкарала спокойно нощта и че данните от прегледа са нормални.

Меган прочете „Таймс“, докато пиеше кафето си, и с ужас видя в страницата за Кънетикът съобщението за смъртта на доктор Хелън Петрович. Имаше снимка. На нея изражението на очите й беше едновременно тъжно и загадъчно. Аз говорих с нея в „Манинг“, мислеше си Меган. Тя завеждаше лабораторията със замразените ембриони. Кой ли беше убил тази кротка интелигентна жена? Друга мисъл проряза съзнанието й. Според вестника доктор Петрович бе напуснала работата си и бе планирала преместването си от Кънетикът за следващата сутрин. Дали нейното решение бе имало нещо общо с отказа на доктор Манинг да сътрудничи за телевизионния филм?

Беше много рано да се обажда на Том Уайкър, но може би не беше съвсем късно да хване Мак преди работа. Меган осъзнаваше, че има и още нещо, с което трябва да се заеме, и сега беше моментът.

Мак каза „ало“ с припрян глас.

— Извинявай, Мак. Знам, че сега не е време да ти звъня, но трябва да говоря с теб — каза Меган.

— Здравей, Мег. Разбира се. Само минутка.

Сигурно беше покрил слушалката с ръка, защото Меган го чу да прошепва раздразнено: „Кайл, забравил си домашното си на масата в дневната.“ В слушалката той й обясни:

— Всяка сутрин едно и също. Казвам му да сложи домашното си в чантата от вечерта. Не го прави! На сутринта крещи, че го е изгубил!

— А защо ти не го слагаш вечер в чантата му?

— Така не се изгражда личност — гласът му се промени. — Мег, как е майка ти?

— Добре. Смятам, че ще се оправи напълно. Тя е силна жена.

— Като теб.

— Аз не съм толкова силна.

— Прекалено силна си за моя вкус, щом като не ми каза за убитата с нож. Но това е разговор, който ще оставим за друг път.

— Мак, можеш ли да ми отделиш три минути на път за работа?

— Разбира се! Веднага, щом като негово величество се качи на автобуса си.

Меган знаеше, че й остават не повече от двайсет минути за един душ и обличане, преди да дойде Мак. Решеше косата си, когато той звънна.

— Пийни чаша кафе — предложи тя. — Това, което имам да ти казвам, не е леко!

Не бяха ли седели само преди двайсет и четири часа от двете страни на тази маса, помисли си тя. А изглеждаше толкова отдавна! Вчера беше изпаднала почти в шок. Днес, когато майка й беше почти добре, Меган бе готова да застане и да приеме голата истина, каквато и да се окажеше тя.