Мери Кларк - Другото лице

Майка му беше умряла, когато е бил бебе. Меган не си спомняше някога да е виждала снимка на Ричард Колинс.

— Ние изобщо не се разбирахме — беше й обяснил той с две думи. — Колкото по-малко го виждах, толкова по-добре беше.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Вирджиния Мърфи — дясната ръка на майка й в хотел-ресторанта.

— Катрин искаше да разбере дали си се прибрала и ще дойдеш ли да вечеряш.

— Как е тя, Вирджиния? — попита Меган.

— Винаги е добре, когато е тук, а тази вечер имаме много резервации. Мистър Картър ще дойде в седем. Иска майка ти да вечеря с него:

Хм, помисли си Меган. Подозираше, че в сърцето на Картър започва да се стаява някакво топло чувство.

— Би ли предала на мама, че утре ще правя едно интервю в Кент и трябва да прегледам доста материали. Ще си приготвя нещо тук.

Когато затвори слушалката, тя решително дръпна куфарчето си и извади всички вестници и списания със статии, отразяващи интереса на хората към оплождането ин витро, които един сътрудник от архивния отдел й беше приготвил. Намръщи се, когато прочете за няколко случая на даване под съд на клиники, където тестовете показвали, че съпругът на майката не е биологическият баща на детето.

— Много сериозна грешка! — каза тя на глас и реши, че това е проблем, който в някакъв момент трябва да бъде засегнат.

В осем часа си направи сандвич и кана с чай и ги отнесе в кабинета. Ядеше и се опитваше да осмисли научния материал, който Мак й беше дал. Беше нещо като съкратен курс по методи на изкуствено оплождане.

Щракването на ключалката малко след десет означаваше, че майка й се е прибрала. Тя извика:

— Ехей, тук съм!

Катрин Колинс влезе бързо в стаята.

— Добре ли си, Меги?

— Разбира се. Защо?

— Тъкмо когато завивах по алеята, изпитах странното чувство, че с теб става нещо — имах някакво лошо предчувствие.

Меган опита да се разсмее, изправи се рязко и прегърна майка си.

— Нещо не беше наред — каза тя. — Мъчех се да проникна в тайните на ДНК и, повярвай ми, беше много трудно. Сега знам защо сестра Елизабет ми казваше, че мозъкът ми не става за науки.

С облекчение видя напрежението да изчезва от лицето на майка й.

Хелън Петрович преглъщаше нервно, докато опаковаше последния си куфар в полунощ. Остави само тоалетните си принадлежности и дрехите, които на сутринта щеше да облече. Нямаше търпение да приключи всичко това. Напоследък беше станала ужасно неспокойна. Напрежението й беше дошло прекалено много, реши тя. Време беше да сложи край.

Тя вдигна куфара от леглото и го постави до другите. Откъм фоайето се чу леко щракване на ключалката. Тя вдигна ръка към устата си, за да заглуши вика. Не го очакваше тази вечер. Обърна се с лице към него.

— Хелън? — гласът му беше мек. — Не възнамеряваше ли да си вземеш сбогом с мен?

— Щях… щях да ти пиша.

— Няма да се наложи.

Дясната му ръка бръкна дълбоко в джоба. Тя зърна блясъка на метала. Той взе една възглавница и я вдигна пред себе си. Нямаше време да се опита да избяга. Изгаряща болка избухна в главата й. Бъдещето, което толкова старателно бе планирала, изчезна в небитието заедно с нея.

В четири сутринта звънът на телефона изтръгна Меган от съня. Тя пипнешком хвана слушалката. Едва доловим, дрезгав глас прошепна:

— Мег?

— Кой е? — чу щракване и разбра, че майка й е вдигнала другия телефон.

— Татко е, Мег. В опасност съм! Направих нещо ужасно!

Едно приглушено стенание накара Мег да хвърли слушалката и да се втурне в стаята на майка си. Катрин Колинс беше паднала върху възглавниците, лицето й беше восъчнобледо, очите затворени. Мег сграбчи ръката й.

— Мамо, това е някакъв психопат — каза тя отчаяно. — Мамо!

Майка й беше в безсъзнание.

В седем и трийсет във вторник сутринта Мак изпроводи с поглед палавия си син, който скочи в училищния автобус. След това се качи в колата и потегли към Уестпорт. Въздухът беше мразовит и очилата му се потяха. Той ги свали, изтри ги бързо и неволно си помисли как иска да е един от онези щастливци с контактните лещи, чиито усмихнати физиономии го гледаха укорително от огромните реклами, където и да отидеше да му оправят или сменят очилата.

На завоя с изненада видя белият мустанг на Мег да отбива в алеята им. Той натисна клаксона и Мег удари спирачка.

Изравни се с нея. Двамата едновременно свалиха стъклата си. Неговото весело „Какво пак си намислила?“ замря на устните му при вида на Меган. Лицето й беше изопнато и бледо, косата й беше в безпорядък, изпод реверите на шлифера й се подаваше раирана пижама.