Мери Кларк - Другото лице

— Не мога да си представя, че сама ще реши да напусне това място — каза Мардж с недоумяващо изражение. — Тази лаборатория е нейният живот!

В понеделник вечерта, когато Меган взе колата си, Бърни й каза:

— До утре, Меган.

Тя му съобщи, че известно време ще отсъства от офиса поради специалната си задача в Кънетикът. Да каже това на Бърни, беше лесно, но докато пътуваше към къщи, се чудеше как ще обясни на майка си, че е свалена от новинарския екип веднага след назначаването й.

„Просто ще спомена, че филмът трябва да бъде подготвен спешно поради предстоящото раждане на бебето. Мама има достатъчно грижи, за да й сервирам сега и това, че съм била обект на предумишлено убийство — мислеше си Меган, — а ако научи за листчето с почерка на татко, направо ще се свърши.“

Тя излезе от шосе 84 на шосе 7. По дърветата тук-там все още имаше листа, макар че ярките октомврийски цветове вече бяха излинели. Есента винаги е била любимият й сезон. Но не и тази година.

Част от разума й — на юриста, тази, която разграничаваше чувствата от неоспоримите факти — настояваше да премисли всички причини, поради които това листче с името и телефонния номер се бе озовало в джоба на мъртвата. Редно е да се преценят всички възможности, напомни си тя. Един добър адвокат трябва винаги да гледа на случая и през очите на прокурора.

Майка й беше преровила документите, които се намираха в стенния сейф у дома. Но Меган знаеше, че Катрин не е преглеждала съдържанието на бюрото в кабинета на баща й. Време беше това да стане.

Надяваше се да не е пропуснала да свърши нещо в службата. Преди да си тръгне, направи списък на текущите задачи и го даде на Бил Еванс — нейния колега от чикагския отдел, който щеше да я замества в екипа, докато течеше следствието по убийството.

Срещата й с доктор Манинг беше определена за единайсет на следващия ден. Тя го беше попитала дали може да мине през първоначалната консултация, все едно е пациентка. Щеше да бъде чудесно да заснеме как Джонатан Андерсън помага на майка си в приготовленията за бебето. Интересно дали семейство Андерсън имаше някакви видеозаписи на Джонатан като бебе.

Когато се прибра, къщата беше празна. Предположи, че майка й е в ресторанта. Добре, помисли си Меган. Сега това е най-подходящото място за нея. Тя пренесе служебния факс, който й предоставиха временно. Свърза го с втората линия в кабинета на баща си. „Поне няма да ме будят посред нощ с разни ненормални съобщения“, мислеше си тя, докато заключваше вратата и палеше всички лампи сред бързо падащия мрак.

Докато обикаляше из къщата, неволно въздишаше. Обичаше този дом. Стаите не бяха големи. Майка й вечно роптаеше, че старите фермерски къщи винаги изглеждат по-просторни отвън, отколкото са в действителност.

„Това място е една оптическа илюзия“, мърмореше тя.

Но в очите на Меган тези тесни стаи имаха особен чар. Обичаше да усеща леко неравния под с широките дъски, огнищата и френските прозорци, вградените ъглови шкафове в дневната. За нея това беше идеалната обстановка за старинната мебел от явор с прекрасната й патина, създаваща уют, с дълбоката, удобна тапицерия и шарените ръчно тъкани килими.

„Татко отсъстваше толкова често“, мислеше си тя, докато отваряше вратата на кабинета му — стая, която с майка й избягваха от нощта на катастрофата. Но по-рано винаги бе знаела, че той ще се върне и ще бъде много весело.

Запали лампата на бюрото му и седна на въртящия се стол. Тази стая беше най-малката на първия етаж. Камината бе обградена от рафтове с книги. От едната страна на любимото кожено кресло на баща й, което си вървеше с ориенталската табуретка, имаше лампион, а от другата — масичка с цвят на препечено тесто.

По масичката и върху камината имаше семейни снимки — от сватбата на майка й и баща й, на Меган като бебе, на двамата с поотрасналата Меган, на стария Пат, застанал горд пред „Дръмдоу“. Хроника на едно щастливо семейство, помисли си Меган, гледайки купчината фотографии в рамки.

Тя взе снимката на майката на баща й — Аурелия. Беше правена в началото на трийсетте, когато тя е била двайсет и четири годишна, и личеше, че е била красавица. С тежка вълниста коса, с големи изразителни очи, овално лице, тънка шия, със самурена яка на костюма си. Изразът на лицето беше превзетият, мечтателен израз, който фотографите от онова време са обичали.

— Имах най-красивата майка в Пенсилвания — казваше баща й и после добавяше: — А сега имам най-красивата дъщеря в Кънетикът. Приличаш на нея.