Димитър Димитров - Съветска България през три британски мандата (Ричард Спейт 1956–1958 Антъни Ламбърт 1958–1960 Антъни Линкън 1960–1963)

Съгласен съм с обяснението и прилагам списък на български посланици, които също са членове на Централния комитет на Българската комунистическа партия. Ако това не е достътъчно потвърждение, може да се отбележи още, че няма шеф на българска дипломатическа мисия в некомунистическа страна, който да е член на Централния комитет.

Китай — Петър Панчевски

Унгария — Янчо Георгиев

Монголия — Любен Герасимов

Полша — Демир Янев

Румъния — Иван Кинов

СССР — Любен Герасимов

Югославия — Груди Атанасов.

След като се запознава с доклада от София, Питър Самърскейл отбелязва: „Това е твърде силно потвърждение на гледището на Сър Джордж Клатън.“ А друг служител на Форин офис добавя: „Списъкът е пропуснал българския посланик в Прага, Геро Грозев, който беше избран за кандидат-член на ЦК в 1958 г., но това малко различие трудно би повлияло на теорията на Дж. Клатън.“ В друг коментар по доклада от София се казва: „Полският посланик в София изобщо не е член на Комунистическата партия — той е старши функционер на Селската партия. Може би поляците имат по-конвенционална представа за задълженията на един посланик.“

В 1961 г. българската легация в Лондон остава без титуляр. Минават 4 месеца след отпътуването на предишния пълномощен министър, Георги Зенгилеков, преди българската страна да поиска агреман за Раденко Григоров. След като българите поискват агреман, Антъни Линкън пише от София на 16 декември 1961 г.

По едно време смятах, че неназначаването на шеф на мисията в Лондон може да се дължи на „антиколониализъм“, но сега ми е ясно, че не е така. Може би те са се надявали следващия път да изпратят посланик (биографията на техния сегашен кандидат внушава, че той е по-високо във властта от Зенгилеков), но не разкриха подобни намерения пред мен.

Анализирайки причините за забавеното искане на агреман, Питър Самърскейл отбелязва: „Мисля, че обяснението може просто да е в това, че българското министерство на външните работи не е имало подходящ човек на разположение за изпращане в Лондон.“ В края на 1961 г., когато вече е поискан агреман за Раденко Григоров, британският посланик във Варшава, Дж. Клатън, поканва на обяд Р. Григоров, все още посланик в Полша, и неговата съпруга. На 2 януари 1962 г. Дж. Клатън съобщава на Лондон за впечатленията си от двамата.

Той знае сносно английски, но му липсва кураж да говори. Неговият единствен друг чужд език е руският, който — както ми казват — говорел добре. Разбира също полски, но не си е правил труда да го учи. Единственият чужд език, който говори жена му, е руски.

Намерих Григоров за по-малко неприятен, отколкото преди, и е възможно коварната атмосфера на Варшава да е дала своето отражение. От друга страна, неговата съпруга, която срещах за първи път, ми направи впечатление на приятна и приятелски настроена.

Раденко Григоров пристига в Лондон в средата на февруари 1962 г. В изготвена малко преди пристигането му биогарифична справка във форин офис се казва: „Съобщава се, че Monsieur Григоров е доктринер в своите гледища и маниерите му са неизискани.“ По повод па пристигането на новия български пълномощен министър, служител на Форин офис прави следния анализ на състоянието на британско-българските отношения:

Основният факт е, че българите изостават далеч зад другите сателити, а и след Съветския съюз, в начина, по който провеждат отношенията си с нас. Главните признаци са:

— обструкционистко отношение към културния обмен;

— ограничения върху доставките за легацията в София;

— сталинистко отношение към нашата мисия (и други западни мисии).

През 1962 г. военните аташета на Великобритания в София и на България в Лондон, полковник Сандерсън и полковник Чергиланов, преждевременно напускат постовете си. Всичко започва на 15 март, когато Антъни Линкън е повикан на среща с Началника на протокола в българското външно министерство. На следващия ден той докладва на Лондон:

Г-н Стефанов каза, че трябва да протестира пред мен във връзка с неприятен инцидент преди три дни, когато полковник Сандерсън в околностите на Пловдив по пътя за Поповица се опитал да влезе в забранен район. Полковник Сандерсън пренебрегнал знак, че районът е забранен, и карал 200 метра, преди да бъде спрян. Тогава той „се опитал да избяга“, но бил спрян от полицейска кола. Началникът на протокола бил натоварен да протестира срещу действията на полковник Сандерсън и ме замоли да взема мерки случаят да не се повтаря, защото, ако има повторения, това може да се отрази зле на отношенията между нашите две страни.