Димитър Димитров - Съветска България през три британски мандата (Ричард Спейт 1956–1958 Антъни Ламбърт 1958–1960 Антъни Линкън 1960–1963)

Отношението на г-н Стефанов беше породено по-скоро от съжаление, отколкото от гняв и ние не се карахме.

Бях с него половин час и той ме почерпи цигара по средата.

Британският посланик съобщава и за по-общото възприемане па нотата и за реакцията на съветския посланник Денисов.

Нотата определено изглежда имаше въздействие върху българите. Например, американският пълномощен министър смята, че — по неговите собствени думи — може да сме ги „извадили от равновесие“. Съветският посланик я е споменал на френския пълномощен министър. Той казал, че е „неприятелско“ да се прави това. Мосю Коафар запитал иронично дали трябва да разбира, че ако се нуждае от закрила за неговата сграда по някое време, би трябвало да се обърне към съветския посланик. За негова почуда Денисов отговорил: „Да, да!“

На 28 юли 1961 г. Антъни Линкън изпраща един от най-дългите си доклади от София. Темата е: Международните отношения на България през първата половина на 1961 г. Докладът започва с уговорка:

Ще разглеждам международните отношения на България, а не нейната външна политика, защото тази страна изглежда няма позиции, които да се различават от тези на Съветския съюз. През разглеждания период нямаше български инициативи на международното поле, където имитацията и раболепието пред руската линия си станаха правилото на деня. С никоя страна, с изключение на Куба, България не постигна забележим напредък в отношенията, а връзките с някои страни дори се влошиха. Причината за последното развитие може да се открие отчасти в духа на по-голяма агресивност, последвал Московската конференция на комунистически партии, и отчасти във вътрешните сътресения в самата България. С мълчаливото приемане от управниците на България на последната комунистическа догма, която разделя света на три лагера, може би ще е по-удобно да разгледаме последователно българските отношения с комунистическия блок, с т. нар. „неутрални държави“ и със „западните“ сили.

За отношенията с другите комунистически страни посланик Линкън пише:

Режимът прокламира и практикува тотално идентифициране и сътрудничество със Съветския съюз и доколкото може да се съди оттук, руснаците продължават да гледат на България с благоразположение — като на сателит за пример. На 10 юли в пресата беше публикувана снимка, показваща Хрушчов на парада на съветските военновъздушни сили, ограден от Малиновски и Тодор Живков — вероятно публичен израз на уважението на руснаците към българските въоръжени сили. Нито един водещ съветски политик не посети лично България, но обществото беше наградено с посещение на Гагарин, което предостави мегдан за зрелищен ентусиазъм. Руските постижения в космическото пространство изглежда предизвикват гордост в българските сърца. (В наши дни комунистите са тези, които търсят радост в небето.)

През януари председателят на Президиума, Ганев, министър-председателят, Югов, и първият партиен секретар, Живков, посетиха Румъния. Тяхното посещение беше разкрито едва след започването на визитата. През юни Живков и Югов прекараха няколко дни в Унгария. Това посещение беше държано в тайна до края му. Целта на тези полутайни експедиции е тема на догадки. Теорията, която най-широко се приема в западните кръгове е, че българите търсят икономическа помощ. Изглежда, например, че те са получили обещания за по-широко стопанско сътрудничество и доставка на стоки на кредит от Румъния. Възможно е също да има засилване на вълната на обществено недоволство и българските лидери да искат да научат от първа ръка как техните унгарски и румънски колеги се справят със своите по-големи проблеми в това поле. Аз съм обаче на мнение, че ако режимът се натъкне на народно недоволство, той би се обърнал единствено към руснаците за помощ срещу своите врагове.

Антъни Линкън отделя специално внимание на отношенията на България с Югославия.

Първите официални български коментари по Московската конференция на комунистически партии не споменаваха поименно Югославия. Този пропуск или беше неволен, или бе поправен по-късно, защото оттогава „югославски ревизиониста“ стана стандартно клише. Обтягането в отношенията между двете страни, произтичащо от комюникето, беше засилено през март, когато българското правителство експулсира втория секретар на югославското посолство и публикува остра нота по въпроса, която югославският посланик отказал да приеме. Белград реагира съответно.