Христо Ясенов - Себепоклонник

Аз обичам своя стих,
лъчезарен и прозрачен —
ту ласкателен и тих,
ту язвителен и мрачен.

Аз обичам свойте рими и куплети, и строения,
свойте рицарски полети и разгулни настроения.

Моят стих е като камък —
горд и хладен, и суров,
ту опасен като пламък
и препълнен със любов.

В него има много младост, слънце, музика и ласки,
много горести и радост, много трепети и краски!
Цар на сенките незрими,
пълен с бури и затишия,
аз обичам свойте рими
и разгулни игростишия.

Безоблачно утро гората прегърна —
гората зашушна в пророчески блен…
И трепетно слънце неволно разгърна
лазурната дреха на пролетен ден.

Зашушнаха вейки и блатна тръстика,
потрепнаха сочни прохладни лъки
и нейде далеко тревожно заблика
тревожния ромон на будни реки.

И аз се събуждам и чезна понесен —
подобен на слънце из тъмни зори,
и аз се събуждам — и моята песен
подхванаха бури и будни гори.

Безоблачно утро гората запали —
гората зашушна в пророчески блен:
че аз съм пустинник със нови скрижали,
че аз съм пророка на южния ден.

В нерадостния устрем на живота
и в делничния грохот на света,
изкупил сам и кръста, и Голгота,
аз дойдох из сърцето на нощта —
и в моя дух небето притаява
безоблачната своя чистота —
че аз съм жрец, обречен да дарява
съкровища и билки, и цветя.

И много дни преминаха в тревога,
и много тъмни нощи — без луна,
но аз открих и слънцето, и бога
и казах сам: "Да бъде светлина!"

И не един пред моя лик премина
с язвителния взор на сатана —
че аз съм дух, запален из пустиня,
и камен град, издигнат в планина

От изток ида аз — гадател и пророк —
безгрижен, величав и светъл като бог.
Сърцето ми гори през ден и тъмнина:
— Не съм ли божество, не съм ли сатана?

На всички ветрове стихията събрах
и моята душа не знае що е страх:
аз паля градове и вея ведрина:
— Не съм ли божество, не съм ли сатана?

В безоблачната шир на мировия храм
аз бога поругах и тайната му знам —
и тайната ми грей над всички времена:
— Не съм ли божество, не съм ли сатана?

От изток ида аз със бурите на ден
и слънцето гори запалено от мен —
и слънцето гори с безумна светлина:
— Не съм ли божество, не съм ли сатана?

Аз нося сърцето на плаха и нежна девица
и страшния присмех на демон коварно-жесток.
В душата ми крее копнежа по синята птица
и светлата вяра на черния земен пророк.

Притискат ме мълком стените на хладна тъмница
и странно се смее над кулата лунния рог;
но моята песен е бяла весталка и жрица
и в моята кръв се кикоти разблудният бог.

Ще бъда обвързан в железни и хладни вериги,
ще бъда подхвърлен в тъмите на мрачен затвор,
но пак ще ми пеят разбудени, волни авлиги.
И аз ще ликувам в мечтателна радост унесен —
в престъпната дреха на слава и вечен позор,
но пак ще се чуе из бездните моята пеоен.

Непристъпни са моите замъци,
непристъпна е мойта душа.
Аз се раждам сред бури и пламъци,
аз не греша.

Като слънце живея в лазурите
на покрова безоблачно син.
Аз съм бодър владетел на бурите,
аз съм един.

В моя устрем се късат пределите,
моят храм е безбрежно широк,
Аз съм светъл вестител на смелите,
аз съм пророк.

В сърцето си аз крия черни рани,
запалени от делничния шум;
в душата си аз крия урагани —
размирие вещае моят друм.
И в трепета на всяка моя песен
играе лъч от румения ден.
Аз рицар съм над рицари понесен,
аз пленник съм, от слънцето пленен!
Самичък раб на сенките вечерни —
аз озарявам болните гори,
самичък син на горестите черни —
аз обещавам пролетни зари.
И в трепета на всяка моя рана
играе лъч от светли чудеса.
Аз удар съм на пролетна камбана,
аз облак съм от бури и роса!

Аз съм вечната лъжа световна —
никой мойте пътища не знай…
………………………
Аз съм без начало и без край…
Димчо Дебелянов

Аз съм светъл час и утринна прохлада,
аз съм вечер и погаснала заря.
Моят дух ликува, пей и страда,
моят дух — че аз живея и горя,