Христо Ясенов - Пробудни песни

Събуди ме в прохладните утрини, майко —
в несъбудени ранни зори:
искам слънцето, слънцето светло да видя
и далечните сини гори!

И понесъл тъгата на тъмни пустини,
превъзмогнал кошмари и сън,
да послушам пробудните цветени градини
и съзвучния сребърен звън.

И забравен от бога на всички небета —
като лодка по тъмни води —
да погледам далечните родни полета
и земята на мойте деди.

Събуди ме в прохладните утрини, майко —
в несъбуден рани зори:
искам слънцето, слънцето светло да видя
и далечните родни гори!

Аз искам да съм пролет сред пролетите млади
и ручей бистрошумен от бисер и сълзи —
и кротко да целувам крайбрежните ливади,
и мълком да копнея по белите брези.

И езеро да бъда — та в мен да се оглежда
лазурната безбрежност на ведри небеса,
и привечер върбата над мене да навежда,
натегнала от скърби, разплетена коса.

Аз искам да съм ручей — и мене да жадуват
през пролет и през есен тревите от брега,
и лодки от желания в водите ми да плуват…
Аз искам да съм вечност сред вечната тъга!

В прозорците ми слънцето звъни
и веселият ден ме кротко буди.
По стаята се гонят светлини,
като крила от бели пеперуди.
Отдавна жива пролет е навън
и птица пее в ширните простори,
и аз лежа без радост и без сън,
и няма кой вратата да отвори.

Печална майко, мълком приближи
и поведи ме тихичко и леко,
заветната си дума ми кажи
и изпрати ме нейде надалеко —
аз страдам тук и мъка ми тежи —
и в мъката унивам и се губя,
а искал бих — сред правда и лъжи —
безумно да презирам и да любя.

И може би в язвителния хор
от крясъци, затишие и глуми
аз ще изпитам всеки срещнат взор
и ще открия непознати друми;
а може би безумно устремен,
като развързан пленник из тъмница,
ще превъзмогна всеки земен плен
и ще настигна свойта синя птица.

Нощ тъмна несетно припада,
замира и глъхне брега
и лъхне от запад прохлада
и вечерна топла тъга.

Аз чезна в мъглите вечерни
край сънните речни върби
и — рожба на горести черни —
душата ми горко скърби.

Тя страда и кротко лелее
миражи на пролетен блен —
че слънцето бавно гаснее,
а с него и белия ден.

Загадъчни и тъмни отхождат часовете
и всяка нощ се вие от жертвеници дим —
и винаги двамина — със жертви на ръцете —
ний страдаме до болка и в болка се топим.

И винаги двамина — самотност и неволя —
по стъпките ни никне неверие и страх;
но аз отдавна вече забравих да се моля,
посипал боговете с проклятия и прах.

Денят бледнее бавно и умира —
отпущат се натегнали криле;
и пада нощ — и пада — и замира —
и чезне татък в пустото поле…
И пак един, поглеждам към небето:
безбрежие и сенки, и лъчи… —
и питам аз, а тръпне ми сърцето,
сърцето тръпне — вечний бог мълчи…

На късна нощ затишието пада,
повяват бавно сънни ветрове.
И някой дух потиснат в мене страда,
и някой ме из тъмний край зове…
И целий мир се и моя дух прелива:
аз извор съм — и тъмен, и дълбок —
и питам се задъхан и измъчен:
Не съм ли бог, не съм ли вечний бог?

Зората напоява безбрежията ведри
и бисерна позлата по склоновете ръси.
В предутринна прохлада полето се разведри,
полето се разведри и губери разтърси.

Спокойно се люлеят натегналите вейки
и пролетна мелодия във трепета им блика.
А колко светла радост по слънчевите грейки,
а колко цветно злато и колко перуника!

И, майко, отведи ме наблизо до цветята
и дай ми светло вино от чашките им сини:
аз търся сънен шемет и леглото на полята,
понесъл черна жажда от пясъчни пустини.

Градината ми слъне не дочака,
а падна здрач над суша и вода.
И някой в мен мъчително заплака,
и някой в мен безумно зарида…
А може би, че няма да изгреят
на бяло утро светлите зари —
и в мене всички жажди ще изтлеят,
и в мене всеки цвят ще изгори.

Но в задуха на свойта безметежност
аз търся пак прохлада и роса —
ах, пейте ми за светлата безбрежност
на ведрите бездънни небеса;
ах, пейте ми за белите чертози
на вечната богиня — Красота, —
и за дъха на румените рози,
покъсани из мойта самота.