Христо Ясенов - Ведрина

В ранни пролетни превари
тръпне ведра ширина.
Слънце ветвите прошари. —
Ведрина! Ведрина!

Сред развеяните пари
бликна бяла светлина.
Звън предутринен удари. —
Ведрина! Ведрина!

Чезнат горестите стари
в свойта приказна страна,
чезнат моите кошмари. —

Ведрина! Ведрина!
Моят празник ме завари,
моят празник се сбъдна.
Да пируваме, другари! —
Ведрина! Ведрина!

С детска радост ражда се зората.
Светла шир и ведри небеса.
И налива някой по цветята
бисери и злато, и роса.

Сред полето греят изумруди —
погледа на хиляди очи.
И душата тръпне и се чуди,
и душата тръпне и мълчи…

Посред видения и пара
пилее слънцето зари,
В дъха на леката омара
шумят задрямали гори.

И пеят стройни трепетлики,
потрепват цветни дървеса,
потрепват храсти и тръстики,
покрити с пролетна роса.

И шум на будни водопади,
и шум на трепетни криле
и цветоносните ливади
родилен вятър разлюле.

И аз — без вяра и отрада, —
и аз — без вяра и без страх —
отпих въздушната прохлада
от аромат и цветен прах.

Посред видения и пари
потрепват белите брези…
О, час на пролетни превари!
О, час на радост и сълзи!

Вълшебна пролет галено прибули
пространствата на всички небосклони —
я южен вятър трепетно зарони
нацъфналите праскови и дюли.

Целуна бяло утро небесата.
Земята в блудни сънища потрепна
и вятърът в ритмичен стих зашепна
на сребърното утро чудесата.

Светло утро детски взор отвори,
топло слънце бликна над града;
зашумяха пролетни простори,
затрепера въздух и вода.

Цветни краски гордо заиграха,
буден вятър билки разпиле —
сякаш някой някъде размаха
исполински лебедни криле.

В пъстроцветний губер на тревите
земен танц подеха божества,
че прогони ведър ден тъмите —
ведър ден за светли тържества.

Светло утро ветвите прегърна,
древен бог зашепна словеса…
Древен бог безтрепетно разгърна
книгата на всички чудеса.

Сред сочната трева на мойте двори
люлее се излеко нацъфтяла слива.
А грее ведър ден в широките простори
и топла светлина в градините налива.

А грее ведър ден — и ведър, и безбрежен —
и всеки цвят гори и чезне за прохлада.
А грее ведър ден — ден знойно-безметежен —
и цветен дъжд от сливата обилно пада.

По китни дървета и цветни корони
зората разлепила прозирна коса.
И капка по капка росата се рани —
и капка по капка,
и капка по капка —
прозрачна и чиста роса.

Земята се буди и слънце съзира —
земята, забулена в черна тъга.
И тръпка по тръпка несетно замира —
и тръпка по тръпка,
и тръпка по тръпка —
по нейната морна снага.

Небето ликува и гордо поглежда —
то гледа простора безкрайно широк.
И дума по дума душата нарежда —
и дума по дума,
и дума по дума —
хвалебни на вечния бог.

Разстила пролет пъстри покривала:
треви и мак, и губер от зари.
В предутрен сън природата заспала.
В предутрен сън копнее и гори.

Над мене сластно тръпнат висините.
Полето дъха ягоди и крин.
Незнаен бог ридае ми в гърдите…
Незнаен бог… че аз не съм самин.

Ведролико ширна се небето
над градини, цветен сън заспали,
и пропя събудено полето
в трепета на медните кавали.

Светъл бог невидимо изгражда
цветни кули в сочната ливада.
Неродено, слънцето се ражда
в люлката на румена прохлада.

Нощта отхожда бавно и трепери,
разтваря слънце румена дъга —
о светъл час на необятни вери!

О ведър ден без болка и тъга!
Свободен дух свободен химн запея
из бездните на свойта самота…
Да славим гордий век на Прометея
и празничното слънце над света!

След бурен дъжд усмихнати простори —
сияние от четири страни;
небето се разгърна и разтвори,
небето ме с целувка разсъни.
И гледам аз далечините сини,
и гледам аз — безбрежна светлина…
О щастие сред моите пустини!
О пение сред мойта тишина!