Христо Ясенов - Луна

Всяка вечер ти изгряваш над горите —
и нерадост има в твойта светлина;
ти оплакваш нещо мило през нощите —
и тъгуваш, и умираш през деня.

Притаена над полетата безбрежни,
топли скърби крият твоите лъчи;
твойте ласки са томителни и нежни,
в тебе гледат много влюбени очи.

А когато морен ден око притвори
и настане час на твойте чудеса,
някой дух през теб пророчески говори
непонятни и разбрани словеса.

И тогава, и тогава, безотраден,
аз те гледам и със тебе се теша:
в твоя поглед — и мъчителен, и хладен —
диша бавно вековечната душа.

Изгрей над сънните гори
и мойте скърби озари,
луна, луна въздушно-нежна!

Помръкна морний летен ден
и аз те чакам уморен
посред пустинята безбрежна.

Изгрей и с трепетни очи
разлей усмивки и лъчи
по всеки край на небесата.
И сред задрямалата шир
открий ми своя чуден мир,
капризен жрец на чудесата!

И аз неволно ще заспя
посипан с лунните цветя
на твойте свилени воали:
над мен небето ще сияй
и аз ще гледам чудний край,
по който мойта младост жали.

Възлизаш миротворна и печална
при всеки тих и привечерен час
и твоята въздушност огледална
достига безнаказано до нас.

Земята е свърталище на бедни
и нищи, и прокажени души.
За твоите целувки милосердни
те чакат. — Целуни и утеши!

По твойта тънка стълба от коприна
възлизат те до модри небеса
и търсят там изгубена родина
и нови, непознати чудеса.

И всеки свойта земна скръб забравя,
магьосан в твоя сребърен светлик,
и всеки свойта болка притаява
в един псалом тържествен и велик.

Аз пътувам в път пустинен
към сънувана страна —
и съзирам град старинен —
и луна.

Ето кули катедрални
от далечни времена,
ето арки триумфални —
и луна.

В бели мраморни огради
виждам гробна старина
и запалени лампади —
и луна.

И над гробницата стара
плаче траурна жена,
а над нея ден догаря —
и луна.

Сякаш в тоя гроб пустинен
аз почивам в тишина…
Гроб пустинен в град старинен —
и луна.