Христо Ясенов - Посвещения

И утрото ще дойде, Суламит,
със пурпурна усмивка на устата —
и утрото ще лъхне ведрина
в задрямалия губер на полята.
И в люлката на пролетния ден —
под погледа на ведрите простори —
с молитвата на пътник уморен
сърцето ми за теб ще заговори.

И в сянката на вечерния час,
когато притъмнеят планините
и слънцето, без ропот и без глас,
потъне надалеко зад горите —
с мъчителната жажда на дете
и с болката, от горести пропита,
сърцето ми за тебе, Суламит,
сърцето ми за тебе ще попита.

Над езерото месецът поглежда
и образа му в езерото бди.
Крайбрежна лодка бавно се навежда
и лебед плува в лунните води

Нощта е пълна с краски и звезди
и нейното величие говори…
Склони глава на моите гърди
и нека сън очите ти притвори:

ще видиш ти далечни кръгозори,
където вечна пролет зеленей;
море ще видиш, слънце и простори
и вятър, който кораби люлей.

И ний ще гаснем в сънния навей
на тая нощ безбрежна и велика,
а утрото по нас ще разпилей
на цъфнал крин и бяла перуника.

Очите ми са пълни с топъл здрач,
що вее през прозореца отворен.
И неведнъж — измъчен и изморен
от горести, нерадости и плач —
аз търсил съм те — в буря и беда —
под грейналите лампи на града.

И там, посред язвителния хор
на карнавала с призрачните маски,
приспивал съм се в твойте нежни ласки
и в пламъка на твоя женствен взор
и любил съм те жадно-заласкан,
унесен, зачарован и пиян.

И винаги с препълнено сърце,
пленителна, смирена и покорна,
ти плакала си — влюбена и морна —
във моите ласкающи ръце
и слушала си, като в детски сън,
на моя празник празничния звън.

И днес, когато веят тъмнини
и бледен сняг по улиците пада,
сърцето ми по теб неволно страда
и твоят светъл спомен ми звъни —
и сам, загледан в бялата луна,
аз шепна, като мъничко дете:
— Бъди благословена, о жена!

Помня още онзи миг свещен:
ти бе тъй възторжена и млада!
Гаснеше печално озарен
морний ден и вееше прохлада.
Ти заспа. Аз чаках запленен…
Всеки трепет дишаше отрада.
И припадна звездна нощ над мен.

Тая нощ бе нощ на листопада.
Тая нощ невидим бог разкри
царството на спомените стари.
Смърт целуна китните гори
и тревите смъртен скреж попари.
Ти очи отвори в полусън
и видя — какво видя тогава? —
Тъмни нощи — и черковен звън —
и венците на умряла слава…

— — — — — —

После дълга, дълга тишина…
И сърце сърцето не дочака.
Плач прониза сънната страна —
сякаш някой в мен и в теб изплака,
И потърси всеки сам път —
път неверен на неверна мъка.
А над нас възхождаше денят —
първий ден от нашата разлъка.

И мирно отпочинал след дневната умора —
отшелник безприютен под твоите крила,
аз искам да ти шепна, аз искам да разтворя
безименната книга на земните тегла.

Ти тихичко ме слушай приведена над мене:
аз всичко ще ти кажа, аз всичко ще ти дам —
тъй може би ще стихне нестихнало съмнение,
тъй може би аз няма да сещам, че съм сам.

Спомням си първата вечер,
спомням си първия ден:
аз бях вълшебник за тебе,
ти беше радост за мен.
Спусна се вечер неясна,
ширна се тъмно море —
твоята обич угасна,
моята радост умре.

Нейде в безлунната доба
някой заплака без глас,
някой неволно прочете
кобна молитва над нас.
Ний разделихме се мълком,
пълни с болезнена жал.
Първата пролетна вечер —
моята първа печал.

Лятна вечер кротко ще разгърне
кадифени, лебедни крила
и кат стара майка ще прегърне
глъхнали градини и поля.

И тогава — тъжно примирена,
и тогава — нежна като блян,
припомни си, сестро уморена,
припомни си мълком зарад мен!