Христо Ясенов - Рицарски замък

Аз виждам свойта рицарска ограда
над непристъпни бездни и скали.
И всяка нощ, когато здрач припада —
над мене само звезден дъжд вали.

И аз съм хладен, хладен като камък,
загубил слух за всеки земен стон,
и пазя зорко своя древен замък
и своя царствен и гранитен трон.

Кога светът заплаче — аз се смея,
кога светът ликува — аз скърбя,
помръкне ли вселената — аз грея,
монарх и страж на своята съдба.

И само нявга чувам гръм и трясък:
изпращат огън злите богове.
Но жалък ми е всеки техен крясък
и аз им връщам дим и смехове.

Тук земен вятър моя трон не брули,
до мен не стигат даже и орли:
аз дигам свойте замъци и кули
над непристъпни бездни и скали.

Все тоя загадъчен остров и тия гранитни скали,
и моята царствена кула, прилична на древен чертог.
Огражда ме водна стихия и северен дъжд ме вали,
а как съм безгрижен и бодър и как съм безумно
жесток!

Тук кораби пътни минават и свири спасителен
рог…

И лодки — и тежки кервани от гъсти надводни
мъгли…

А слизат край мене принцеси и пажове
в брачен оброк —

и гаснат ранени и морни от моите златни стрели.

И всеки мечтател безумен, попаднал неволно при мен,
остава завинаги жертва на моя загадъчен плен,
заплетен в неземни наслади и ласки, и
звездна любов.

Морето размирно се плиска и тегнат над него беди,
и носят се кораби волни в разгулните черни води —
и всички запират край мене — и няма
спасителен зов!

Тук буря не бучи и ветрове не веят,
и не долита шум, мълва и горък стон;
безтрепетни, пространствата синеят,
застинали в един прозрачен тон.

И аз стоя в безоблачната сфера
на тоя стар, гранитен бастион;
но тук не крепне мойта светла вера
и не вещае радост моя трон. —

Че в тоя мир от тишина и нежност,
безветрие и ведра безметежност
не чува се тръба на бран и бой.

И в тайна скръб сърцето тайно стене,
че не живот, а гибел е за мене
прохладата на белия покой.

И аз съм зачарован да страдам и да чезна
в загадъчния замък на странна самота.
Суетни ми изглеждат земята и света
и черепния поглед на зиналата бездна.

Душата ми се губи в хармония съзвездна —
далеко от сълзите на всяка суета.
Обичам да се смея в очите на смъртта,
защото нося воля сурова и железна.

И в онзи час уречен за земните души,
когато мрачна гибел спокойно разруши
на моя дух размирен заветните скрижали —

ще бъда пъстър пламък от паднала звезда
и сам ще се разсипя над суша и вода —
и грешната земя от мен ще се запали!

Живот създадох аз от прах, вода и кал
и дъхнах му душа и трепет безграничен,
но сам останах глух, студен и безразличен,
бездушен като лед и хладен кат метал.

И моят стих звъни и свети кат кристал —
без болка, без любов, без горести и вопли —
и като лунен лъч той грее, но не топли,
че сякаш няма в мен ни радост, ни печал.

И ето ме сега напразно ограден
с бездушните стени на моя царствен замък,
където вее смърт и северник студен.

И всеки мой възторг умира заледен,
че аз съм отреден да крия своя пламък
и с равнодушие да срещам всеки ден.

Възлизам по гранитни стъпала

и мраморната кула ме издига.
До моя слух суетен шум не стига,
ни смъртен звън на кървава стрела.
Аз виждам само слънце и скала
и чувам химн на будна чучулига.
Разкъсана е земната верига
и аз съм със развързани крила.

Възлизам по гранитни стъпала…

Издигнах в най-високите лазури
недосегаем замък от метал —
и там приспах сърдечните си бури
и своята пророческа печал.

И в неговите бронзови обятия
заключих свойта скръб и своя блен
и заживях високо над земята —
от хората и бога отчужден.

Но мойта скрита буря не угасна
и мойта скръб по-живо зарида —
че замъкът е гробница безгласна
без въздух, без миражи и вода.

А как горя да слезна в долините,
където спят села и градове —
да разруша на всеки дом стените
и да запаля живи огньове.