Уладзимир Караткевич: Черният Олшански замък

С какво да започна, дявол го взел? С онази предпролет, когато вън бе здрач и валеше мокър сняг?

А за какво ви е ланшният сняг и здрачът? Да започна с това кой съм аз?

А за какво съм ви аз, обикновеният човек в огромния град? За какво ви е моята самохарактеристика?

Веднага да хващам бика за рогата и да почвам разказа си? Но какво право имам аз на вашето внимание? Правото, че сте дали пари? Но за какви ли не глупави истории дават пари хората.

Мислите ми се пилеят. Всичко случило се засяга мен, а не вас. И в същност е нужно на мен, а не на вас. Нима само на мен? Да, докато не го разкажа — само на мен.

Зная откъде да започна. Тъй като засега тази история е само моя, ще започна със самооправдание. Чак след това ще ви кажа кой съм и какво се случи през онази снежна и мокра мартенска вечер.

И за да не кажете „какво ни засяга това?“ — ви обещавам, че ще ви разкажа най-странната и невероятна история в живота си. А може би защото се случи с мен, ми се струва, че е дори най-невероятната история, възникнала на белоруска земя през последните двадесет и пет години.

В края на краищата преценете вие.

Разни глупави слухове се разправят за нея, за извършено от мен престъпление, за процеса при закрити врати, на който съм бил уж подсъдим или свидетел.

Че съм бил подсъдим, е глупост. Нямаше да съм на свобода, ако бях даван под съд. А тъй като делото бе свързано с убийство, дори с няколко убийства, ако съм бил подсъдим, съм възкръснал на тази земя прекалено бързо. Ала имаше сянка от истина в сянката от съмнение, паднало временно върху мен.

Свидетел също не съм бил. Бях действуващо лице. Може би прекалено дейно. Понякога по-активно, отколкото трябваше. Вършех глупости — вършех и разумни неща. Забърквах се — ала вървях и право към целта.

Но без мен „Олшанската тайна“ (след време ще намерите номера на делото в архивите) не само нямаше да бъде разкрита, но нямаше и да се стигне до средата на разкриването й.

Просто никой не би се заинтересувал от нея.

Сянката от клюка, сянката от клевета също оскърбява човека. И ето че сега, след няколко години, мога най-сетне да разкажа всичко докрай, да ви предам подредените си и приключени вече записки. Никой не е против, най-малкото аз. Разплетен е последният възел, всичко е осветено напълно и дори делото се позабравя.

Що се отнася до някогашния ми характер (тази история ме промени много), нищо не съм преиначавал. Нека „Той“ си бъде такъв, какъвто си бе. Нали „Той“ тогава се вълнуваше, мислеше, действуваше…

Как се променя човек! Все нови и нови събития, нови мисли, възгледи, страсти, тъга и радост връхлитат душата — и сам се чудиш какъв си бил някога. И ти е мъчно за самия теб, някогашния. А не е възможно — пък и нямам желание — да върна миналото.

Отдавам ви го, отдавам себе си на вашия строг и безпристрастен съд.

Презимето ми е Космич. Кръстен съм (заслугата е на баща ми) Антон. Ако желаете да знаете, баща ми се казваше Глеб. Мама — Богуслава. С какво са се занимавали родителите ми преди революцията? Тате тъкмо бил завършил гимназия по времето на Зелени и Махно 1 1 Главатари на банди, вилнели по време на Гражданската война в Украйна и Белорусия. — Б.пр. . Мама тогава си захвърлила куклите.

Давам ви тази подробна анкета, за да не ви разправям надълго и нашироко. Анкета с добавка на особените белези. Ами ако извърша нещо? Особено при склонността ми да се забърквам в разни премеждия, на които много ми върви. Почти на трийсет и осем години съм. Дърт ерген, както казваше моята позната Зоя Пярервенка, с която по онова време тъкмо завършваше — май наистина завършваше — кратката ми и както винаги не особено щастлива връзка. Един такъв дъ-ърт ерген, който не успя да се ожени покрай войната и науката, а сега вече е късно. Житието на този дърт ерген е като пунктирна линия. Завърших училището две години преди връстниците си. Бях довчерашно хлапе. През четирийсет и първа. В навечерието. Имаше абитуриентски бал, моето момиче беше с бяла рокля и танцувах валс до сутринта. Но това ми остана. За съжаление и мъката. Защото през онази сутрин двете първи бомби паднаха върху пощата и киното. С нея бяхме на кино, така че всичко това се случи пред очите ми. Във военния комисариат размахвах дипломата си за завършено средно образование. Още нямах паспорт. Но ми повярваха. Бях… С една дума, бях дангалак. Взеха ме. И тогава се нагълтах с горчилка до гуша. Родното градче отстъпваме. Единственият оцелял високоговорител до парната мелница, от него се лее бодър марш. Наровчанинът Каляда, командир на отделението ми, целият кръстосан с прашни бинтове вместо картечни ленти, прати по него автоматен откос (малко бяха автоматите тогава, почти единици).