Уладзимир Караткевич - Черният Олшански замък

Само в блока мога да се запознавам с някого. На работа човек не прилича на себе си, не е личността, която единствено ме интересува.

Дори с шефа си се разговорих едва когато той ме покани на гости.

Същото е и тук. Може да съм мръднал нещо, но какво да сторя? Обаче той е с бистър ум. Би могъл да пише, вместо да кара мен.

Той е висок, побелял, някакъв неславянски тип — такива съм виждал само по чуждестранните филми. Англичанин ли е? Норвежец? Прилича на твърде удължен триъгълник — широки рамене, почти без бедра, за да не нарушава триъгълника, когато върви, движи краката си съвсем близо един до друг.

Винаги е облечен безупречно, винаги с дълга лула в уста: „Мистър Смит от Бобкинстрит“. Само на лов или на риболов (ходихме с него няколко пъти), или когато е у дома си, където няма чужди хора, всичко това се сменя с типично славянска, нещо повече — с белоруска небрежност. Спи, където му завърне; с ватенката край огъня, „сто пъти се подпалвал“: ботушите му охлузени — кръпка до кръпка. И въпреки това дори парцалив е наперен, не може да му се отрече. И е луда глава, проклетникът. Веднъж, когато глупавото куче диреше убития дивеч на друга посока, скочи с всичките си дрехи от лодката във водата. Заради една патица.

Запознанството ни почна от един разговор на двора. Ставаше дума за мъжките увлечения. Той мълчеше, аз реших да го запитам има ли хоби.

— По пеперудките съм — отвърна той не само сериозно, но дори мрачно.

— По кои?

— Говоря ви на белоруски. По жените съм.

Ама че шегобиец. В същност негово хоби му са гравюрите и книгите. Част от тях изчезнали по времето, когато една от неговите сестри му водела домакинството, но дори останалите са учудващи. Има огромна библиотека: книги по история на правото, по философия, особено много по биология. Откровено казано, така и не разбрах по какъв принцип са подбирани.

Библиотеката му постепенно се запълни цялата, освен това по стените се появиха разни египетски, индонезийски, африкански предмети.

Сестра му и сега идва, наглежда му домакинството, води и домашната си помощничка. Веднъж на две седмици. Иначе той сам се грижи за себе си. Повече го бива от мен. Настанил се е с максимален комфорт.

Не обича да говори за себе си. Веднъж само нещичко изплува на повърхността. Гледахме „Иваново детство“. Гениален филм. Както по всичко си личи, действието става в Белорусия. И момченцето е белорусче. Та това момче на едно място пита нещо от рода на „а какво е Тростянец, знаеш ли?“ Тогава усетих, че той трепна.

Е, засега стига за него. Ще започнем отгоре. На петия етаж има три ателиета на художници. Какви са у дома си — не е моя работа, но според мен в ателиетата си всички художници са ергени с изключение може би на прекалено съвестните и на глупаците, което е почти едно и също. Когато покрай вратата ми се развихря късна буря от спорове или рано сутринта в нечие куфарче тихо подрънква стъкло, зная, че това е алфата и омегата на моите художници.

На четвъртия етаж живее вдовецът Кяневич с момчето си, той не е твърде интересен, а срещу него живее с майка си Ростик Грибок, мъж на двайсет и една години.

Грибок работи заедно с приятеля на Хилински, с полковника от криминалната милиция Андрей Арсенцевич Шчука, който често навестява Хилински и двамата играят шах (онзи от нас, който закъснее, е принуден да се рови из библиотеката). Освен това заедно ходят на лов и риболов, понякога и аз се присъединявам към тях. Приличаме си по нещо. По любовта си към лова, към риболова, по това, че все ни избива на шеги.

Така че изпитваме пълно доверие един към друг и донякъде се познаваме.

Хилински пожелал да живее в този блок и уредил жилище и за Грибок (просто има симпатии към него). Пък може би просто така.

Грибок 6 6 Гъбка (белор). — Б.пр. не е никаква гъбка, а е доста яка гъба, макар и съвсем млада, стегната, яка. Но все пак си е гъбка. Това му личи по коравите бузи (все ми се ще да го щипна), по тъмнокафявите очи, по общото усещане за чистота, за яснота и лекота, а може би… дори липса на мисли, кой го знае.

Хайде да слезем надолу от моята площадка. Стъпките ни леко прокънтяват.

Вторият етаж. Там живее един, лекар, когото слава богу още никога не съм посещавал и не бих желал, не бих съветвал и вас, дано остане изобщо без работа и да отглежда гладиоли. Защото е психиатър и май работи в лудница. Когато го срещам, все ми се иска да подхвана онази московска песничка: