Уладзимир Караткевич - Черният Олшански замък

— Не знаеш ли как се ловят телефонни хулигани?

— Опитвах. Но те звъняха от автомати и от различни градски райони. „Продайте я, продайте!“

Набираш единица и оставящ слушалката. Никакъв идиот не може да ти позвъни.

— Не мога. Всяка нощ очаквам да ми се обадят.

— Защо?

— Юлка е болна от рак.

Юлка беше предишната му жена. Ето ти сега ново двайсет. Замълчах. Лошите мисли за нея се отдръпнаха нанякъде. Всички сме равни пред това. Срамувах се от себе си.

— Тя не знаеше още, когато искаше да се върне. Сега лежи в Гомел. Тайно й пращам пари. Една сестра от болницата ми пише за всичко. Юлка ми се обажда. Казва, че била по-добре след операцията. Но аз не вярвам. Всяка нощ си мисля: ще позвъни. И все ми се струва, че съм знаел за болестта й и съм я отблъснал. Ех, ако можех да я върна. Но не, няма да ми прости.

Боже мой, той помни дори думата „прошка“, светият наивник! Целият напрегнат, целият тревожен — отде ми се взе на главата, кучият син!

— Стига за това. Няма защо тя да се връща при мъж, дето са му преброени дните. Само да оздравее — лицето му внезапно стана решително. — Няма защо да съжалявам за нещо, което не е станало. Но все чакам да се обади. А вместо нея всяка нощ — те. Знаеш ли, много съм обезпокоен.

Мили мой, виждам това от самото начало. Виждам, че ти е тежко. Че приличаш на единствената ми барокова скулптура в апартамента: на „Страдащия“ над твоята глава. Страшни очи. И този венец. Как не съм забелязал досега! Още утре ще я преместя в другата стая.

— И… ме е страх, Антос. Нали знаеш, никога не съм бил страхливец. Колко сме патили с тебе.

— Зная.

— А сега става лошо. Някой стои под прозореца ми. Кучетата ръмжат сякаш срещу нечиста сила. Веднъж се появи някаква миризма в антрето.

— Обади се в милицията.

— Заради някакви смътни подозрения ли? — той внезапно тръсна глава и се усмихна. — И ти го рече… Ами страхът? Страхът ми може да идва от сърцето. При сърдечно болните се случва така, имат припадъци на необоснован, безпричинен страх. И аз съм го изпитвал по-рано. Не ми е за пръв път.

— Нали това ти казвам. Забрави го. Обикновена щуротия. Искаш ли чашка коняк?

Ала тревогата не го напускаше.

— Може да си прав. Но защо тази книга? Защо само от нея се интересуват? Защо не от житието на свети Никола? От грамотата на Жигимонт до митничарите — там дори ковчежето е толкова ценно. Защо именно от тази книга?

— Не зная. Дай да я видим.

— Точно това искам. Но не рискувах да я донеса. Тъмно е — той стана.

— Хайде със здраве, братле. Зарежи тия глупости.

— Ти… Намини у нас в другиден, Антос. Ще я разгледаме. Макар че съм антиквар, ти си по-добър палеограф.

Реших, че стига вече толкова. Трябва да се върнем към обичайния си тон. Много продължи това потискащо настроение. Нали на всеки ужас, стига да има плът, един мъж може да му извие врата.

— Та какво, ваше преосвещенство Маряне?… Ръмжаха псета срещу вражата сила, а бесът в пруста, прелъстявайки чистотата на преосвещения, вонеше отвратително…

— Май че е от творбите на доктора на историйските науки Цитрина.

— Съвсем си откачил, какви са тези „историйски“ науки?

— Че нали има „мусикийски“ 5 5 Музикални (стар. форма). — Б.пр. ? Това е то… На Цитрина и тям подобни.

Засмяхме се. Но въпреки това долавях тревогата в очите му.

… Той си тръгна, а тревогата остана. Застанах до прозореца и го загледах как върви по улицата сред косите, устремни струи мокър сняг, примесен с дъжд.

Заранта ме събуди гръмко кукуригане, сетне отчаяно, прекъслечно квичене на прасе: сигурно го носеха в чувал.

— Не ща-а! Не ща-а! Пуснете ме-е! Пуснете ме-е!

Като на село. И всяка неделя се повтаря това удоволствие. Това е една от причините, поради които си обичам апартамента.

Приятно ми е да кажа: моят апартамент, моят вход, моят двор. Особено като си спомня войната, как се мъчехме после с тате по чуждите къщи, как след това живеехме в една стая в обща квартира с цял низ коридори. Сетне имах една стая. Сега две. Но тате замина да живее при сестра си в нашето градче — у леля ми.

— Не мога тук. Сякаш съм си свършил живота. На всичкото отгоре всяка неделя петли, крави, коне — влече ме нещо натам, и толкова. Поне да не бяхме в този проклет район. А тука гледам — прасенца, пиленца. Да речеш, гражданин съм, не зная да ора. Пък сега — поне лизгар да похвана… Люлякът се раззеленил, земята мирише, една тлъста пръст. Френското грозде като зелен облак… Ще ида при Марина. Тя си има градинка, ще я чоплим двамата. А ти сега да вземеш да се ожениш.