Уладзимир Караткевич - Черният Олшански замък

Звъни се!

Изругах наум. Но писалището бе подредено и чакаше, можеше да чака до утре, може би така бе по-добре, както е по-хубаво да се очаква желаната среща, та по-дълго да се изживява ликуващата неутоленост. Да си легна да спя, като зная, че утрото ще донесе първата — винаги е първа! — Радост, да се събудя с чувството за тази радост, да стана и да потъна в нея.

При това позвъняването бе познато, „от свой човек“. Кой друг би се помъкнал нанякъде в това кучешко време, без да е било крайно необходимо?

Отворих. На площадката стърчеше тънкулява дългунеста фигура и пристъпваше като жерав от крак на крак, бе с тъмносиво палто, с домашнотъкано карирано шалче, дебело като одеяло, и с боброва ушанка.

Откровено казано, от разтопения сняг този бобър много приличаше на мокра котка. Бобърът бе попаднал в родната си стихия.

— Влизай, Маряне.

Той сякаш се шмугна в антрето, тресна вратата зад гърба си, въздъхна и чак тогава продума:

— Да бъде този княжески палат богат като черква и занапред да гради черкви.

Обичахме понякога да разговаряме в стил „барок“. Но този път шегата не сполучи: твърде посърнала бе усмивката му, тънките му дълги пръсти твърде неуверено разкопчаваха палтото.

Марян Пташински бе един от малцината ми приятели, „учен ларник“ 3 3 Главен архивар (старобелоруски). — Б.а. и един от най-добрите познавачи на архивното дело, макар да бе повече известен като любител колекционер. Колекционер с почти невероятни познания и с необикновена памет, с безупречен вкус и с кучешки нюх към фалшивото и истинското, с безпогрешна интуиция и усет за имитациите.

С него бяхме близки приятели, бе почти единствен от света на учените, който не се отнасяше иронично към моите историко-криминални издирвания. А аз обичам безкрайните му разкази за стари вещи, книжа, печати, монети и тям подобни. Двамата с него сме бекяри (жена му го напусна, празно същество бе тя — актриса), през свободното си време ловим риба и спорим, и двамата се приемаме такива, каквито сме.

Днес, може би защото го познавам като себе си забелязах, че е нещо променен. Но не му досаждах с въпроси.

От кафеварката тъкмо бе забълбукало, засъскало черното, лъскаво на вид кафе сред облаче пара.

— Искаш ли чашка?

— Да го разредим с вода, а? — изразът му бе виновен и безпомощен. Истинско престъпление бе да се разрежда такъв разкош с вода, но не възразих: Наскоро Марян беше прекарал микроинфаркт.

— Не ми разрешават — каза той. — Пък съвсем без кафе не мога.

Бързо се износват хората в наше време. През, главата му бе минал Маутхаузен и какво ли не още. Чудно ли е, че сърцето му е на този хал на четирийсет години.

… Той държеше чашката с дългите си пръсти и повече го миришеше, отколкото пиеше, ноздрите му потръпваха от наслада като на Адам пред забранения плод. Лицето му бе такова, каквото в слабите романи наричат „артистично“: обикновен нос, лъскави тъмни коси, дълбоки големи очи… Обичам го. Той е моят приятел.

— Слушай, Антос, май искат да ме убият.

Стори ми се, че не дочух.

— Да. Ще ме убият.

— Заслужаваш си — рекох аз. — Такава света Барбара да изпуснеш, да я оставиш в ръцете на оня мошеник Едик Милюцин.

— Не се шегувам, Антос.

Едва сега разбрах защо днес ми изглежда някак променен. Върху лицето му, обикновено толкова кротко и сърдечно, дружелюбно и добро по природа, бе паднала сянка. Сянка на постоянна тревога, която не те оставя на мира нито за миг, потиска, мачка, души непрестанно сърцето ти. Бавно, но непрестанно. Веднага му повярвах, такова лице човек има само тогава, когато се отнася за нещо сериозно.

— Какви са тия бабини деветини? — запитах го аз.

— Нали знаеш моята Книга.

Всеки път той споменаваше новата си книжна находка с натъртване — „Книгата!“

— Онези трите. Подвързаните.

— Виждал съм ги. Имаш ги от една година.

— От година и два месеца… Та… заради нея.

Смътно си спомнях тази книга. Това бяха три книги от края на XVI век с големина на машинописна страница, подвързани заедно с червеникава кожа. Нито вкус, нито нищо. А книгите наистина бяха много ценни, само че кой ли дръвник ги бе събрал в една подвързия: „Евангелие“ от 1539 година, издадено с дарение от княз Юрий Семьонович Слуцки, „Евангелие на Цяпински и към тях лепнат «Статут»“ 4 4 Сборник закони. — Б.пр. , издаден през 1580 година, изготвен под наблюдението на Лев Сапега. Три книги, събрани в една подвързия от някакъв варварин. Скъпи книги. Но струва ли си заради тях.