Уладзимир Караткевич - Черният Олшански замък

Удари по него, „за да не вряка, проклетникът“.

С това приключи моята възторжена младост. С това, а не когато прикривахме отстъплението на нашите и Каляда беше убит, а мен, затрупан с пръст, ме плениха. Това се случи северно от Орша.

Избягах от ешелона край Албертин. Още там наблизо в Слоним едва не ме спипаха отново… Спаси ме чичо Здислав Крищофович. Как ли не го чернеха: „германска подлога, лакей…“

По-късно германците в края на четирийсет и втора обесиха този добър човек в едно село край Слоним.

Поне това е хубаво, че преди десет години му издигнаха паметник в онова село.

При партизаните. Сетне отново в армията. Тежко раняване край Потсдам. Демобилизиране.

В университета почнаха да ме учат на „ум и маразъм“. През петдесет и първа се дипломирах, през петдесет и четвърта завърших аспирантура. Чудя се как от всичката тази наука не затъпях напълно. Защитих дисертация по „шишнайшти“ век. По дейците на реформацията. Хуманистите.

Та така, приятели.

Станах кандидат, специалист по средновековна история, долу-горе добър палеограф 2 2 Специалист по проучване и описване на стари книжовни паметници. — Б.пр. . Автор съм на трийсетина статии, на три монографии — мога да стана и доктор на науките. Имам такова намерение. Малко ми остава.

Млад талантлив доктор на историческите науки.

Тфу!

Особени белези:

Светлокестеняв, синеок, нос среден, уста като отвор на пощенска кутия в централната поща, мутра — мелез между варяг и късен неандерталец, ръце като гребла, крака дълги като на крадец от Полесието.

Спортни данни:

Ръст сто деветдесет и един сантиметра, тегло осемдесет и девет килограма. Първи разряд по плуване, втори разряд по фехтовка, да ги вземат мътните! Отношение към баскетбола? Нищо против. Ала на първата тренировка някой си обърса потния гръб в мен. Разбирате ли, не е трудова пот, не е женска, а с рязка миризма на космато тяло, плувнало в тлъстини… Зарязах баскетбола. Много съм гнуслив.

Не обичам футбола. В гимнастиката съм нула. Не зная дали бих издържал петнайсет пъти да се вдигна на лоста.

Това е май, което интересува хората.

Уууф-ф!

А що се отнася до увлеченията ми, до онова, което е само мое, това са издирванията в миналото. Освен споменатите по-горе трудове съм написал още няколко от рода на… на строго аргументираните документални исторически детективи или нещо подобно.

Някои от тях се появиха в списанията. Други си чакат реда: „Прокобата на рода Зелински“, „Убийството в Дуриничи“ и т.н. Ако тази история ви заинтересува, по-късно ще ви запозная и с останалите.

Смешно ли е? Наистина е смешно. Учен — и изведнъж пинкертоновщина в миналото. И на мен ми е смешно. Ама пък интересно.

Та тъй, писах, писах — от чувство за непълноценност, защото хич ме няма като писател; създавах тези произведения на популярния сега жанр, писах, като надделявах не с талант, а с умението си да разплитам събитията чрез фактите и логиката. Писах и не знаех, че през една вечер съдбата ще ме забърка в истинска детективска история чрез един разтревожен човек.

През онази отвратителна мартенска вечер тъкмо се готвех за работа. Откровено казано, нямах търпение да я започна: от доста месеци се бях занимавал не с онова, с което исках.

За мен тези първи минути са едва ли не най-голямата наслада в живота ми. Да наредя методично нещата си върху писалището: беловата хартия — отдясно, мястото за изписаните листове — отляво. Вдясно малко по-настрани — измит до скърцане пепелник. До него — неразпечатана (непременно неразпечатана!) кутия цигари. Две писалки, пълни с мастило. На прозоречния перваз отляво прясно смляно кафе в добре затворено бурканче и кафеварка. На писалището нито прашинка.

Току-що съм се обръснал, взел съм душ, облякъл съм нова чиста риза. Пред мен е лист бяла гланцирана хартия, зелената лампа хвърля върху него ярък кръг сред салатено зеления полумрак. Мога да отложа работата си до сутринта — все едно вътрешно съм готов. А мога да седна и веднага.

По дяволите беснеещия зад прозореца мокър, кишав мартенски сняг, през който едва прозират самотните улични лампи, приведените силуети на минувачите, движещият се наблизо кран и червената телевизионна кула в далечината. Нищо, че така тягостно се поклащат отрупаните със сняг дървета и така бездънно, смолисточерно лъщи под редките лампи асфалтът.

Нищо. При мен е топло. И аз целият от кожата до дън душа съм готов за сериозна работа, единственото ми сигурно притежание. Това е като очакване на най-желана среща, тя предстои и сърцето ти примира, топи се. Недокоснатият девствен лист хартия очаква първата целувка на перото.