Уладзимир Караткевич: Черният Олшански замък

— Дрънкаш ги едни…

Наистина евангелието на Цяпински бе извънредно рядък екземпляр. От набора бяха извадени „заглавните букви“, за да остане празно място.

Разбира се, печатницата на Цяпински не бе като на Скорина. Бедна печатница на много беден печатар. Това не се харесало на някакъв голям богаташ. Той поискал един екземпляр, но без „заглавните букви“. На празните места помолил някакъв миниатюрист да му изрисува заглавните букви с бои и злато, та книгата да изглежда по-богата. Художникът сторил това. С вкус и майсторство. Но човек да се чувствува преследван заради трийсетина миниатюри?

— Казвай — продумах аз.

Вярвах му. Вярвах на тревожните му очи, на леко изкривените устни, на неспокойните пръсти, на нервния му гръб, опънат като лък (всеки миг може да се покаже хищникът).

— Следят ме непрекъснато… Сутрин снегът под прозорците е утъпкан… И когато се връщам от работа. Кучетата нервничат, когато се връщам… Няколко пъти забелязах, че из празното място пред къщи се въртят някакви съмнителни типове.

— Добре. Хайде да е заради книгата. Но откъде знаят, че е у теб?

— Сторих една глупост. През февруари имаше изложба в народната библиотека. На старопечатни книги. От библиотеката, а също и от частни колекции.

— Какво от това?

— Ами — той все пак глътна малко изстинало кафе. — Бях застанал пред моите книги и обяснявах. Гледам, върти се наоколо някакъв мъж. Висок, по-възрастен с около осем години от нас, но не побелял, а тъмнорус. Лицето му червено-кафяво, сякаш със загар, макар че е зима. По външност и по облекло не можеш го разбра — или бе селски учител, или председател на селсъвет. Ръцете му уж не бяха много отрудени, но все пак.

Марян сръбна още една глътка.

— По едно време се обади: ще ми разрешите ли да я погледна? И с толкова учтив глас, с толкова искрено уважение към истинската наука, толкова развълнуван, чак изчервен — та му разреших. Взе да ги прелиства като свестен човек. Дори прекалено предпазливо, за горния край на страницата. Вглеждаше се. Комай четеше тук-там. Беше ми приятно, че има хора, които, макар да нямат познания, се интересуват, обичат старините.

Той седна на дивана върху пъстрата лелчицка черга. Очите му ясно блестяха в полумрака. Допи си кафето. Стисна тясното си яко коляно със сключени пръсти.

— Тогава забелязах първото нещо, което не ми хареса. „Откъде сте взели тази книга“ — „Намерих я на един таван сред разни вехтории.“ — „Нима такива книги се продават и купуват? Бихте ли я продали“ — „Аз издирвам само… Не си жаля ушите, очите, краката. Нямам пари за подобни покупки. Ала и не продавам. След смъртта ми всички тези изделия с някои изключения ще отидат в музея на родното ми градче.“ — „А-а — и ръцете му някак се сковаха, — ами защо да не я продадете сега?“ Че като ме подхвана… Дай една цигара.

— За теб е вредно.

— Млякото на прах е вредно… Не ми хареса той накрая… Приличаше ми на някакъв див звяр с метални зъби, който подуши всичко, разузна и си отиде… Трябваше веднага да дам книгите в музея. Но не мога. Досега не можех. Пряко сили ми бе да се разделя с тях. Нали помниш как ги събирах. Как във Вароника се свирах в развалините на манастира и пълзях по корем до замаскираното скривалище, как измъквах книгите от ръцете на продавачите, които щяха да увиват риба в тях, как спасих житието на свети Никола, дето върху него цепеха дърва, как край Слоним бях затрупан в кремниевия рудник, как ги реставрирах, как гълтах прах и кашлях от химикалите… Това богатство е спасено от смъртта, само да го погледам до лятото и ще го дам. Ще ми опустее къщата… Няма да го дам тук, че да се праши из хранилищата, а в моя Руцк. Там тези книги ще се кипрят на полиците като царе. Ще ми опустее къщата. Но малко остава… Малко. Съвсем малко.

— Я стига.

— Не, братле, знам го. Малко живот ми остава.

— Недей да пушиш.

— Не мога. Ограничавам се, но не мога.

Марян смачка цигарата. Хубав е когато е замислен. Не е като моята варяжка мутра. Колко е глупава онази проклетница, бившата му жена. Ах, сребриста пеперуда. Ах, дрън-дрън. Ах, прославеният Ивански със стройните прасци! Ах, Кафка! Ах, сцената! А тя нито от Кафка, нито от сцената хабер си няма. Като си отвори устата, да ти причернее. Можеше да се гордее, че има поне един умен човек в семейството им. На нейно място щях пантофа му да целувам като на римския папа. Но май, както бях чувал, тя искала да се върне, ала той не се съгласил.

— Последва позвъняване — каза Марян. — Млад интелигентен глас (сега всички са интелигентни): „Продайте ми я“. „Не се продава. Собственост е на музея в Руцк, не е моя.“ Обадиха се втори път, друг глас. Сетне почти всяка нощ: „Продайте, та продайте.“