Уладзимир Караткевич - Черният Олшански замък

Комплекс ли е това, кой го знае.

На вратата му има шпионка, бе я сложила някоя от жените, които го навестяват от време на време. Все ми се струва, че той се страхува от масово посещение на пациентите си. Името му за ваше сведение е Витаут Шапо — Калаур — Лигановски. Ако имах такова име — щях да се оженя за Жаклин Кенеди. Не, нямаше да се оженя. Защото, както ми каза един познат, вече се била женила за „две стари балкански маймуни“. А аз по-добре да се оженя за… Мерлин Монро.

Един път вървяхме заедно до тролея и разговорът се завъртя някак около имената, кой откъде е и прочие.

„Дявол го знае откъде ми е името — рече той. — За прадядо си не зная нищо, освен името. Явно е бил интелигент. От сиромашката шляхта. Само фукня и нищо друго. Пари като няма, поне имената да са много.“ А ето го и него. Чудесно е сложен, с породисто бронзово лице като средновековен кондотиер 7 7 Войник-наемник през XI — XV в. — Б.пр. от медал. Вълниста грива от сребърни коси, твърди устни, сиви очи с проницателен поглед. Рядко съм виждал по-красиво мъжко лице. И по-умно.

Той разговаря с един младеж, неговия съсед. Той пък е умерено благоприличен, умерено строен, умерено миловиден. Общо взето, за него може да се каже само това, че е понесъл кофата за боклук.

— Добър ден, съседе.

— Добър ден.

Първият етаж. Вляво на площадката е апартаментът, който наема киностудията или театралният институт, а може би балетната студия (не зная кой именно, а ми е неудобно да попитам), та там са настанени четири момичета. Отвътре често се чуват песни, веселби, китари. Вечер те стоят с някакви момчета във входа до радиатора, а на сутринта под него се търкалят фасове. Когато минавам, момичетата ме изпращат с погледи. Случва се. И аз като жребец бодро размятам крака покрай тях.

Значи, бива си ме още. Хо-хо!

Момичетата са хубавички, с пухкави устни, с глуповати още широко отворени зъркелчета като на котета, с буйни снопове коса. Панталонките им обрисуват форми, които след време обещават да станат много приятни.

Хубавици са. Ала не за мен. Гоня четирийсетака, а най-голямата от тях според мен е на двайсет, двайсет и една. Да се хвана с нея? Та подир десет години да ми слага рога? Отстъпвам ви удоволствието. Стар съм за тях. Понякога, спомня ли си бомбите, плена и всичко след това, ми се струва, че съм безкрайно стар.

Отдясно на първия етаж няма врата. Там е входът за мазетата. Ето ви кратък списък на обитателите, ако държите на точните сметки.

Апартамент 22 — моминско циганската бохема (не по врат, ами по шия).

Апартамент 23 — интересният младеж с кофата за боклук.

Апартамент 24 — Витаут Ксавера Инезиля Хосе Мария Шапо Калаур Лигановски, майстор по човешките мозъци с медното лице на Скалигер Кан-Гранде.

Апартамент 25 — полковникът лудетина.

Апартамент 26 — аз с всичките си комплекси.

Апартамент 27 — Кяневич с дългунестия си син.

Апартамент 28 — полянката с Гъбката. „Сред полянка се спотайва…“

Петият етаж е зает от три ателиета на неженени художници.

… Дворът ни е най-обикновен, с млади дръвчета, с пейки, с лехи, изпотъпкани като харман от махленските футболисти. От някогашните къщурки от предградието са останали само двуетажна къща, един дъб, ясенови филизи, две круши и няколко обречени ябълки и вишни.

Портиерът ни Кухарчик тъкмо се здрависва с мен. Той е грамада с изпечено лице и къса коса. Във всичко се набърква, раздава съвети, разправя. Всичко иска да знае, а мен ме смята, кой знае защо, за най-умния човек в околността. Това донякъде ме обижда: защо само в околността? Но той е непоклатим, изниква зад гърба ми (има свойството да изниква като изпод земята) и ми задава въпрос. Най-честото впечатление от въпросите му е, като че си глътнал въглен и освен това са те фраснали под лъжичката.

— А китайците различават ли се помежду си?

— Интересно ми е, Антон Глебавич, какъв смисъл има от кипарисите, дето растат на юг?

А днес:

— Не знаете ля случайно как е „портиер“ на латишки?

— Setnieks — „случайно зная“ аз.

— Виж ти, прилича на нашенското.

Той работи и размишлява.

Излизам вън от двора на улицата. Не на „селската“ й страна, а на „градската“. Автобуси, блокове, реклама, марсианската трикрака телевизионна кула в далечината. Шумът на градския поток, упорит и безмилостен.

И като последен акорд от това, което представлява моят блок и моят двор, е павилиончето за цигари, където е продавач старият ми познат, „бригадирът Жерар“, както го наричам аз, Герард Пахолчик, комуто активно помагам да си изпълнява плана.