Христо Ясенов - Пан

Аз владея ширината на безбрежните простори —
в мене слънцето изгрява и вселената говори!

И когато притъмнеят висините ведросини
в теменужната прохлада на затишие и сън,
аз прехвъркам лекокрилен над полета и градини
и събирам боговете с миротворния си звън.

И понесени далеко над самотните поляни,
веем вихрени одежди — и над сънните земи
бием медните езици на загадъчни камбани
и пируваме и пеем в напластените тъми.

И забравили тъгата на суетностите черни —
в онзи час, когато всичко в примирение мълчи, —
ний танцуваме и пеем из просторите вечерни
и пленително се греем в златолунните лъчи.

А когато светло утро издалеко се разведри
и разлее на потоци топли, румени зари,
ний откриваме простора на безбрежията ведри
и събуждаме живота на задрямали гори.

И невидимо-самотни приласкваме цветята
и наливаме ги с бисер, руйно вино и роса —
и прехвъркаме далеко, надалеко из полята —
и се губим в ширината на самите небеса.

А понесени високо палим слънцето и греем —
греем с топлата отрада на всемирна красота —
и в лъчистата му мрежа ний пируваме и пеем,
пеем гордо — и всемощно благославяме света.

Аз владея ширината на безбрежните простори —
в мене слънцето изгрява и вселената говори!

Кат влюбена щерка зората умира
сред златния трепет на късни лъчи
и вечерен здрач се над мене простира.
Но детската радост безумно прозира
в лазурния поглед на мойте очи.

Тъмнеят и тръпнат безбрежия сини
и гасне простора от златни зари.
Но в пъстрия губер на мойте градини
и в будния трепет на мойте долини
невидимо утро гори.

И в топлата ласка на вятъра нежен
усещам душата на мира дълбок
и тръпна, кат пролет под покрива снежен —
и аз съм далечен — и много безбрежен —
и аз съм самотен кат бог!

И в златните полета на къдравата есен,
под грейналите багри на румен златоткан,
аз пея, превъвзмогнат, предутринната песен
и винаги съм влюбен, и всякога пиян.

И в снежните пустини на ледената зима,
под стъкления поглед на белия саван,
аз пея зачарован мелодия любима
и винаги съм влюбен, и всякога пиян.

И в звучните градини на блудницата пролет,
сред пъстрите прегръдки на губера разстлан,
аз тръпна под крилата на детския си полет
н винаги съм влюбен, и всякога пиян.

И в пладнешкия задух на грейналото лето,
когато тръпне плодът от сокове налян,
аз мирно благославям земята и небето
и винаги съм влюбен, и всякога пиян.

На много утрини отворих аз вратата,
на много вечери навеях от сънят
и пих на всяко цвете от росата,
и пих на всяка чашка от дъхът.
И в тоя час душата ми е пълна
със цветен прах от всички дървеса:
човек и бог, аз всичко ще погълна,
че слънце дишат мойте небеса.

По водна шир понесох аз кораби —
и всяка твар усети моя зов.
И в тъмний град от зверове и раби
запалих слънце — пламък и любов.
И в тоя час небето пак ми шепне,
небето пак ме грее и зове —
и в ласките ми всяка вейка трепне,
че пролет дишат моите ветрове.

Аз се раждам из вълните на подводия дълбоки
лъчезарен и прозрачен, като светъл маргарит,
и прехвъркам по безкрайни и неведоми посоки —
и под свода необятен на лазурите високи
дигам замъци от злато и въздушен хризолит.

Дигам замъци и кули и над мировете пея —
сам вселена и природа — и в природата съм Пан;
ту запален като слънце над безбрежията грея;
ту умирам като феникс — и възкръсвам, и живея —
сам горение и слънце и стихиен океан.

А в безоблачните сфери, превъзмогнал боговете,
пия нощната прохлада и предпладнешкия зной —
и запълням като тайна всеки миг от вековете —
и в далечните пространства разговарям с ветровете,
сам желание и буря, и фъртуна, и покой.

А в широката си пазва крия всички небосклони —
моят мир е необятен и загадъчно-дълбок.
Мойте пътища завиват по неведоми наклони —
и в безбрежните предели кой би смогнал да догони
моя облак буреносен и желание на бог?

Сърцето ми в скръбта се не събира:
безбрежен и широк е моят мир.
То трепета на всеки лист разбира,
то слънце е и светла кръгошир.
То слънце е — и в него аз се грея —
самичък бог сред свойта самота —
и в песента си страдам и живея,
и в песента ми влюбен е света.