Христо Ясенов - Пан

От край до край вселената владея
и пъстроцветен вий се моят път;
като небе над мировете грея,
че в мен умира и самата смърт;
и като ручей светло-бистротечен,
аз напоявам цветните лъки;
и като слънце пламенен и вечен,
аз разтопявам ледните реки.

Където мина, пътища чертая,
безоблачен и ведър като ден;
във мене е началото и края
и мъката на всеки детски блен;
пред мене е широко и просторно
и пия аз от слънцето зари;
и аз горя и пея неуморно,
че в мойта песен слънцето гори.

Аз нося живота на детските ласки
и звучния спектър на чудна дъга;
аз нося играта на светлите краски
и тиха нерадост, и топла тъга.
Аз нося лазура на волни простори —
безкрайно далечен, безкрайно дълбок.
През мене и в мене небето говори
и пее душата на вечния бог.
И вечно залутан в пустини безкрайни,
аз нося прохлада и топли лъчи,
че в мене живеят предутрини тайни
и слънцето грее през мойте очи.

Аз живея в цветната природа
на широка, необятна хижа
и безгрешен като боговете,
крия там съдбата на света.
Моят дух не зная що е болка,
моят дух не знае що е грижа:
аз се раждам светъл като песен
в люлката на всяка самота.

Имам аз и шумни водопади,
и балкани шеметни и снежни;
имам житни златокласи ниви
и широки пролетни лъки;
имам топли макови градини
и полета сочни и безбрежни,
по които бавно лъкатушат
бистросини езерни реки.

Имам аз и люлка от зефири
и дъбрави цветно-къдролисти.
В мене всичко живо се възражда,
в мене ваичко мъртво се руши.
И безгрешен като боговете,
аз обичам висините чисти.
аз обичам лунните девойки
и съня на детските души.

А в часа на пролетната вечер
в сянката на сферите безкрайни
аз целувам трепетно звездите
и лаская златната луна.
И прегърнал шеметно земята,
аз й шепна вечните си тайни —
тайните, в които лъкатуши
изворът на всяка светлина.

Аз живея в цветната природа
на широка, необятна хижа
и безгрешен като боговете,
крия там съдбата на света.
Моят дух не знае що е болка,
моят дух не знае що е грижа:
аз се раждам светъл като песен
в люлката на всяка самота.

Стихиен и метежен, аз паля лесовете
и в пламъка им бурен възпламвам и горя —
и раждам се безумно в съня на вековете —
самичък късна вечер и утринна заря.

И грея над полята далечни и безбрежни —
полята нацъфтели от мойта топлина;
и пия аромата на утрините нежни —
самичък нежно утро и бяла светлина.

И грея през мъглите на своето съмнение,
и себе си изграждам, и себе си руша —
и в светлите чертози на моето рождение
усмихната се ражда световната душа.

Аз съм облак лекокрилен, облак бледен и прозрачен —
и люлея се запален от вечерните зари;
аз съм облак лекокрилен, застрашителен и мрачен —
и поройно се изливам над полета и гори.

И гальовно оросявам цветнокъдрите градини —
цветнокъдрите градини пият моята роса.
Аз съм облак бързотечен във простори ведросини —
в мен са мощно въплотени животворни чудеса.

В мен са мощно въплотени черни мълнии и бури
и залутан вечно търся на безбрежия брега…
Аз съм облак бързотечен по разстланите лазури,
аз съм облак бързотечен — светла радост и тъга.

Земята ме роди, небето ме отхрани —
световен властелин и син на боговете.
Владетел на гори и бурни урагани —
във моето небе живеят ветровете.

Размирно-величав и нежен като пролет —
запалени от мен възпламнуват слънцата.
Стремителен и горд е смелият ми полет
и в моето сърце пленени са сърцата.

На тоя смъртен мир без вяра и отрада
аз дъхнах трепета на свойта вечна жажда.
Под моето небе природата е млада,
под моето небе природата се ражда.

И винаги един — фъртуна и тревога, —
земята любя аз и слънцето милея;
и вечно окрилен и буден като бога —
земята ме роди да паля и да грея.

Земята ме роди, небето ме отхрани —
световен властелин и син на боговете.
Владетел на гори и бурни урагани —
във моето небе живеят ветровете.

Аз горд съм като слънцето и нежен —
и нежен като вечерно небе.
Духът ми е стихиен и метежен
и аз съм горд, просторен и безбрежен —
безбрежен като пролетно небе.