Христо Ясенов - Приказно царство

…И сякаш отдавна съм бил
владетел на приказно царство —
и някакъв враг е разбил
престола ми с тъмно коварство.

Надгробните плочи мълчат,
посипани с пепел и лава,
но в техните билки личат
останки от минала слава.

И тия безцветни страни
били са свърталища бойни,
и тия старинни стени —
закрила за хиляди войни.

Летели са кобни стрели
и рицарски копия стари —
а тия безлюдни скали
били са прибежни олтари.

Била е нечувана бран
и време на страшна свирепост —
и в някакъв ден предвещан
е паднала старата крепост.

Престолният град е сломен
и храбрата рат е разбита —
и аз съм попаднал във плен
сред чужда и вражеска свита —

затуй — по незнайна съдба —
заложник на чуждо васалство —
аз плача и мълком скърбя
по старото приказно царство.

Златна есен златни листи рони,
цветен пурпур багри всеки клон;
дъхат скърби мойте небосклони,
рухва бавно моят царствен трон.
През мъглата дребен дъжд ромони
и навява сънни самоти…
Аз съм морен, морен от погроми! —
Бедна майко, чуваш ли ме ти?

Тъмна вечер тъмни сенки стели
и залива родните поля.
Аз забравих устремите смели,
аз отпуснах вихрени крила
и загубил пътища и цели,
безприютен в свойте самоти —
гасна мълком в тъмните предели! —
Бедна майко, чуваш ли ме ти?

Вихър свири в сънните тополи
и пилее сухите листа;
стенат плахо клонищата голи,
плаче плаха чайка над света
и — прибулил бездни и юдоли —
бог развява сънни самоти…
Някой в мене пее и се моли…
Бедна майко, чуваш ли го ти?

Усмихна се пъстрата есен
сред сълзи и краски, и прах
и вихър тревожно понесен
развея въздишки и страх…
Аз чезна печален и морен,
люлеят ме страшни тъми —
зад моя прозорец отворен
студената вечер шуми…

Студената вечер говори —
и плаче — и странно ридай.
Да склопим измъчени взори —
настанал е страшния край!
Любете ме нежно, другари —
тъй рано над мен се стъмни!
Погаснаха сенките стари
на светлите минали дни.

Погасна несетно лъчата
над моя тъй траурен дом,
тежи ми в сърцето печата
на някакъв страшен разгром.
Аз искам спокойно да гина
сред тия безкрайни беди —
притискай ме, майко-родина,
до своите земни гърди!

Сън морен обвея несетно дружините бойни
и пламна изрязан над урвите месец студен.
Чернеят спокойно в тревата задрямали войни,
забравили сякаш разгрома на страшния ден.

Пониса се вечер и тъй е спокойно и леко!
И висне небето, и в звездни премени сияй —
и гледам аз буден как чезнат далеко, далеко
свещените степи на родния приказен край.

И в близкия спомен на тъжно-прощалната есен
потъвам неволно — от горест и скърби пиян, —
и сякаш дочувам — в старинна легенда унесен —
хайдушката песен на стария роден балкан.

И виждам полята, и виждам скалите безцветни —
и цветните ниви — и бистрите речни води —
и сякаш дочувам през ромона думи заветни —
заветните думи на моите храбри деди.

И аз отново ще заспя, и аз отново ще погасна,
тъй както гасне морний ден, за да изгрее чист и ведър,
и аз отново ще заспя, и пак отново ще израсна,
стихиен, шеметен и горд, стихиен, шеметен и щедър.

И аз ще спя, и аз ще бдя…
И ако в някой светъл ден премине буря през града
и чуя тропот на коне и металичен звън на шпаги,
аз ще напусна мрачний сън на свойте горести недраги
и в многобройний легион на стройните сурови войни
наред със медните тръби и страшните напеви бойни
ще вдигна своя боен стан.

И сам ще бъда ураган,
разгромил всички скърби ледни,
и тържествуващ и пиян,
ще пея химните победни
на свойта героична бран.

И аз отново ще заспя, и аз отново ще погасна,
тъй както гасне морний ден, за да изгрее чист и ведър;
и аз отново ще заспя, и пак отново ще израсна
стихиен, шеметен и горд, стихиен, шеметен и щедър.