Христо Ясенов - Мадона

Зад пустинните полета и далечните гори,
дето месеца не грее и зората не зори —

в тишината на скалите, надалеко от света —
гине светлата мадона в безотрадна самота.

А разсеял бих тъмите, превъзмогнал бих и страх,
и понесъл бих се гордо над суетности и прах,

и заключения замък бих посегнал да руша,
за да любя и лаская тази трепетна душа.

Но страхувам се, че моя тя ще бъде само ден,
а на втория — от нея аз ще бъда уморен.

А желал бих да я любя, вечно да я любя аз,
превъзмогнал в любовта си катадневности и мраз.

Аз ида бледен, тих и морен — дете на тъмните пустини,
и търся светлата родина на волен отдих и сълзи;
аз търся цветните килими на твойте губери-градини
и хладна сянка под листата на твойте къдрави лози.

Аз ида бледен, тих и морен и търся шемет и забрава,
за да убия — лековерен — греха на всяка суета;
аз ида кротко да почина под твойта пролетна дъбрава,
аз ида тебе да целуна, о моя горда красота.

И пак до тебе коленичил — дете на делничните битви —
кат съща майка милостива прегръдки топли разтвори:
жадувам галения шепот на твойте вечерни молитви,
жадувам грейналия трепет на твойте румени зари.

Помогни ми да преплувам непреплувани морета
и да видя чудесата на неведоми страни;
дай ми слънце, за да сгрея помразените полета
дай ми пролетното слънце на безоблачните дни!

Дай ми пясъчния вихър на пустинята безкрайна
и бленуваните ласки на бленувана душа;
дай ми вярата на бога и великата му тайна,
да не мога обезверен, да не мога да греша.

И до мене приютена, приласкай ме, като майка! —
Търся топлото дихане на откъснати цветя;
търся грейнали простори и окрилата на чайка,
за да мога, като нея, над морета да летя.

А когато притъмнеят безпределните простори
и потърся обездомен аз родина и покров,
отвори ми ти вратата на широките си двори
и налей ми от виното на великата любов.

Помогни ми да преплувам непреплувани морета
и да видя чудесата на неведоми страни;
дай ми слънце, за да сгрея помразените полета,
дай ми пролетното слънце на безоблачните дни!

Усещам те, когато нощта молитви шепне,
усещам те в тъгата на всякоя сълза
и сутрин те усещам, когато лист потрепне
и глухо се откъсне от бялата бреза.

Усещам те навсъде — велика и безкрайна, —
ти пееш и танцуваш под лунните лъчи.
За другите си бездна, за другите си тайна,
а моят дух те знае — и люби, и мълчи…

Аз имам нерадост и скърби неверни,
и черната жажда на пясъчна степ;
аз имам отрова от горести черни
и топли молитви и песни вечерни,
които говорят за теб.

Ти имаш морета и вихъри бурни,
и звучната радост на пролетен ден;
ти имаш напивка във сребърни урни
и светли олтари, и утра лазурни,
които говорят за мен.

Аз имам далечни безводни пустини
и черната жажда на пясъчна степ;
аз имам студени и мъртви градини,
и снежни полета, и пусти долини,
които говорят за теб.

Ти имаш дълбоки ласкателни взори
и звучната радост на пролетен ден;
ти имаш широки и светли простори,
и пролетно слънце, и мраморни двори,
които говорят за мен.

След всяка скръб, след всяко тържество,
след всеки шум на делничните битви
аз ида пак при тебе със молитви,
че ти си дъх от мойто божество.

И винаги по тебе замечтан,
усещам аз отново, че живея —
и странствувам, издигам се и пея —
и моята любов е океан.

Полъхна цветен мирис на вечер ведролика,
помръкна морно слънце над сънни лесове
и вечерник засвири в крайбрежната тръстика,
развеял цветни билки и златни класове.
Часът на късна доба спокойно зацарува,
напада лунно злато над суша и вода.
Заспалата мадона през мене засънува,
заспалата мадона през мене зарида…