Христо Ясенов - Заключена душа

Стои една старинна кула край морето
през тъмни вечери и утрини прозрачни —
и там ридай заключена душата и сърцето
сред хладните стени и сводовете мрачни.
А светло е, и греят вън пространства необятни,
но зная аз, че няма кой вратата да отвори,
защото бог захвърли ключовете златни
на тъмното море сред водните простори.

Аз нямам дом, където бездомен да почина,
ни пролетни градини в предутринна роса —
и аз съм като странник без подслон и родина,
и страдам под покрова на всички небеса.
И страдам до умора, че ти си вечно с мене
и тровиш всяка мисъл, и тровиш всеки блен,
ти — сянка неразделна, невяра и съмнение,
ти — вечната загадка на всеки минал ден.

Небето пак очи за сън притвори:
звезди и нощ, и скръб, и самота…
И викнал бих, но кой ще ми отвори,
но кой ще чуй от мъртвите в света?
И викнал бих, но страшно ми е мене,
че тъмната пустиня няма слух.
А по-добре е в жажда и съмнение
да чезна тъй безропотен и глух.

И ти недей дохожда, царице непозната,
ти — мълния и пролет, горение и плам:
под тихото смирение на късната позлата
аз искам да живея безропотен и сам.
И ти недей дохожда сред сънните покои:
аз искам да живея с притворени очи
и мирно да сънувам желанията свои
под златното сияние на късните лъчи.

В предсмъртен сън люлее се зората,
безшумен здрач излеко вей и пада.
Аз болен съм и сещам си душата —
и сещам я без въздух и прохлада.
И пролет мене нивга не полъхна,
че в тежък сън нерадости сънувах.
Но, боже, ах, да можех да заглъхна,
и никого, и нищо да не чувах!

Денят ме отминава със сълзи на очите,
замислен и печален, в предчувствия и страх
че тъмен бог отново разсипва над горите
на тъмни теменуги загадъчния прах.
Денят ще свечерее. Над мене ще се стъмни,
че морна нощ ще спусне разгърнато крило
и мисли безотрадни, мъчителни и тъмни,
отново ще набръчкат набръчкано чело.
И плахо ще погледна на запада в мъглата,
и горко ще заплача завинаги пленен,
че нейде надалеко умряла е зората,
а може би със нея най-хубавият ден.
Денят ме отминава със сълзи на очите,
замислен и печален, в предчувствия и страх
че тъмен бог отново разсипва над горите
на тъмни теменуги загадъчния прах.

Досаден гнет и непритворна жажда
обсажда мойте химни и моления —
и сякаш в мен умира и се ражда
плачът на много, много поколения.
И аз горя, и гасна, и живея,
като затворен рицар в неизбежност —
и плача смъртно, плача и се смея —
и моят смях е пълен с безнадеждност.
Издигна ли се — земна скръб ме трови,
а морен взор сълзите не задържа —
и аз усещам някакви окови,
които сякаш няма да развържа.

Когато здрач прибули теменугите
и твоят ден за скърби свечери,
ти затвори душата си за другите
и в себе си утеха намери!
И в бездната на тъмните страдания
разпъвай свойта мъка и плачи!
Но в шумний хор на людските ридания
ти своята нерадост премълчи!