Любен Дилов: До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Нищо не променя тъй детето, както космосът и пубертетът.

Таткото се засмя, но не беше прав, разбира се. Навярно бе забравил оная странна възраст, когато момчето е хем оше дете, хем вече е и мъж.

Тези обаче, които се намират сега в нея, знаят отлично колко особена е тя. Какво ли не ти хрумва тогава! Какви ли не съвсем противоположни, и разумни, и неразумни неща си готов да извършиш. Можеш, примерно казано, да надуваш балонната си дъвка, като внимаваш добре да не я спукаш, а същевременно да си мислиш за най-дълбоките тайни на живота. Можеш да си съчиниш дори цяло пътешествие из космоса, което за другите, естествено, ще звучи като детска измислица. Но можеш да си измислиш и едно момиче, което винаги да знае какво става в душата ти и винаги да те обича — това пък ще си е вече чисто мъжка история.

В подобен смут затъна отначало и нашият Николай. Вярно, там в бъдещето знаеха за неговите и на Нуми приключения, тук обаче никой не му вярваше, та скоро и на него самият започна да се струва, че всичко се е състояло само в собствената му фантазия. Защото всяко момче, което си е заслужило подобен прякор, непременно притежава и добра фантазия. Но въпреки тази неувереност, той продължи да си тъгува за малката пиранка. А който от вас е тъгувал за някое изгубено в безкрая на живота момиче или момче, той помни колко болезнено сладка е такава тъга.

Много често Николай се заглеждаше вечер в онова място, за което бе му напомнила Нуми в своето послание. От Земята то, разбира се, не се виждаше, но нали в космоса непрекъснато и навсякъде избухваха нови звезди, той бе убеден, че накъдето и да погледнеше в небето, мечтите им ще се срещат и ще помагат на тези звезди да раждат около себе си само красиви светове.

А какво правеше в същото време Нуми ли?

Пред такъв въпрос всеки ще вдигне рамене. На Земята дори различните държави и континенти имат различно време, какво остава за различните цивилизации в космоса! А и от разказа на младия възпитател Александър научихме колко мъчителен би бил един разговор с нея, затова е по-добре да не го подхващаме.

Сигурно ще се намери някой да ни запита какво е станало и на Луната, след като Ники я напусна. На това също е невъзможно да се отговори, защото с бъдещето нещата са още по-объркани. Никой не може да ти каже какво е станало, преди сам да е пребивавал в него. Но щом вече е бил там, то не е никакво бъдеще, превърнало се е в минало. Отгоре на всичко, научим ли предварително за нещо как ще стане, то веднага престава да ни бъде и интересно.

Тъжно е, но е така. Разделят ли се двама души в този свят, трудно е да се срещнат отново. Може да им помогне само всемогъщият Мало. Той обаче сигурно настояваше да се спазва закона хората сами да търсят пътя си един към друг, та никога повече не слезе на Земята. Така единственият за нас, земните хора, малогалоталотим си остава наивна способност да мечтаем.

По-бързи и от него са нашите мечти. На тях дори не им е нужно да минават през звездните тунели или сякаш да умират под пространството за да влязат в далечните светове. Те мигновено, както си седим в час или се излежаваме в кревата, могат да ни отнесат чак в другия край на Вселената. Вярно, учените твърдят, че тя била безкрайна, но мечтите на човека също са безкрайни.

Тъкмо това правеше и Ники, когато му се поискваше да научи нещо за своята Нуми, за бате си Сашо, за палавата му сестричка Села или пък докъде е стигнал строежът на звездолета. По този начин той успя да види и как се срещнаха най-после в неразделима братска прегръдка Земята и Пира — там някъде, в още по-далечното бъдеще. А веднъж дори се озова на Пира пред един фантастичен паметник от злато и скъпоценни камъни. На него бе стъпило красиво нежно момиче в сребрист скафандър, а под краката му пишеше: „НУМИ, КОЯТО ПОМОГНА НА ХОРАТА ДА НАМЕРЯТ ПЪТЯ ЕДИН КЪМ ДРУГ“. Собствения си паметник на Земята той обаче не посмя да потърси, защото един бъдещ космонавт се тренира да бъде и скромен.

Ето, като него трябва да яхнат своите малогалоталотими и всички читатели, които искат да узнаят какво още ще се случи в тази безкрайна история. Тук авторът на книгата може да им помогне само като им пожелае едно тяхно си, весело и славно пътуване в бъдещето. А заради това пожелание, всъщност, той написа към нея и своя послеслов.

На добър час!

© 1983 Любен Дилов

Сканиране, разпознаване и редакция: SecondShoe, 2008

Редакция: Mandor, 2008 (#)

Публикация:

Любен Дилов