Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Но аз наистина бе, дядо! — прекъсна разказа му Ники вече през сълзи.

— Наистина, разбира се — засмя се старецът. — Бягай сега горе да успокоиш майка си! И хич да не ти идва на ум да се сърдиш, ако изядеш един пердах! Заслужил си си го!

Момчето не се уплаши. Естествено бе един прадядо да не повярва в приключение като неговото, но баща му беше умен и сговорчив човек. Той знаеше и за относителността на времето, и за всичко.

И Ники избърса сълзите си. Но не само храбро изкачваше той етаж подир етаж, със всяко стъпало ставаше в по-нетърпелив. Защото майка му можеше и да е сърдита, че го е нямало цял ден — той самият нали не бе я виждал сякаш цяла вечност! А тъкмо защото в безкрайната Вселена всичко е така относително, са възможни и подобни различия между хората: един да се мръщи, когато на другия му е радостно и хубаво. Втори да е преял до спукване, а на трети стомахът му да вие от глад, като на момчето, което вече надушваше сготвеното от майка му свинско със зеле. Четвърти да обича прясното зеле, докато петият предпочита киселото… И така нататък…

Но това са вече неща, които знае всеки от вас и без да се е скитал из космоса както нашият мил герой Ники Лудото.

Така завърши звездното пътешествие на Нуми и Ники. Той се прибра жив и здрав у дома си. Тя сигурно също е прегърнала близките си на Пира, защото Спасителя на живота Малогалоталотим никога не ще остави в беда човешките същества. Нали за него животът е най-скъпоценното нещо във Вселената! А така би трябвало да бъде и за хората. Крайно време е ние също да почнем да се отнасяме към живите същества както се отнася към тях чудесният Мало, та всичко на света да завършва щастливо. Само такова време няма да е относително.

Налага се обаче да добавим още няколко думи и ето че пак опираме до граматиката, както съвсем в началото на първата книга за Нуми и Ники. Трябва по-напред да си изясним какво е това послеслов.

Вгледаме ли се в думата, веднага забелязваме, че тя се състои от две части: ПОСЛЕ и СЛОВ. Първата половинка е ясна, тя си е цяла думичка, но от втората някой е отхапал последната буква. Също както в океана на пустинната планета пред очите на Нуми и Ники сомо хапиенсите си отхапваха един другиму опашките. Не знаем защо го е направил — възможно е той пък да се храни с опашките на думите. Защото цялата дума е СЛОВО. Значи ПОСЛЕСЛОВЪТ е СЛОВО, което се произнася ПОСЛЕ.

Но какво представлява това ПОСЛЕ? Ако си сторил някоя пакост и баща ти, вместо да те набие, ти произнесе едно гневно или поучително слово, то ще бъде ли послеслов? Граматиката строго казва: не! Защото, ако всяко нещо, което казваме след нещо друго, бъде послеслов, цялата Земя ще оглушее от толкова послеслови.

Затова граматиката е заповядала послесловите да се пишат. И то не във всички книги, а само когато, след като книгата е свършила, на читателя му се прииска да прочете накрая още нещичко, пък на писателя се е до щяло да добави нещо към съшия този край. Но тези две желания непременно трябва да съвпаднат. Иначе, ако книгата няма послеслов, а на читателя му се ще да научи повече за героите си, той ще остане недоволен от автора. Ако ли пък тя вече му е омръзнала, но писателят настоява да му разказва още, читателят ще я захвърли с досада.

Излишен ли е този послеслов?

Авторът си мисли, че не е, защото направо чува как му подвикват по-любопитните читатели: Добре де, какво стана носле? Яде ли бой Ники, повярваха ли му, като не само нямаше никакви доказателства, ами се върна без чанта и без учебници? И как завърши всичко… На тези въпроси няма да има отговор, защото вече се разбрахме, че караницата не е никакъв послеслов. Пък и за едно момче с прякора „Лудото“ няколко плесници нито са нещо необикновено, нито могат да представляват край на неговата история. А както във Вселената всичко е безкрайно и нещата само се превръщат от едно в друго, така и на Земята нищо няма окончателен край. То също само се превръща в нещо друго.

Поживеят например звездите няколко милиарда години, после, умирайки, избухнат и се превърнат в нови. Някои от тях учените наричат дори „свръхнови“. Нещо подобно се случи и с Ники Лудото. Не бихме казали, че той стана както звездите свръхнов, но най-неочаквано се преобрази в отличния и сериозен ученик Николай Лудогорски, решил твърдо да се посвети на изучаването на космоса. Когато баща му отбеляза веднъж тази негова промяна, Ники повтори същото, което бе казал и на Нуми: