Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Нищо не бива да криеш от мен, Ники! Как ще ти помогна, ако не знам какво те измъчва?

— Кой изобщо ще вземе такъв дивак на звездолета.

— Какъв дивак? — изненада се студентът.

Ники почти изплака:

— Такъв! Туземец! От изостаналите племена? Няма ли ги вече на Земята? Значи аз съм последният.

Младият възпитател го изгледа строго.

— Нито си изостанал, нито си глупав, братко мой! Само си прескочил времето, през което много неща са се променили. Затова ти е трудно. Нали помниш, че в института, преди да те разпитат, най-напред изследваха мозъка ти? Трябваше да се направи, за да решим дали да ти вярваме. И знаеш ли какво се установи? Ти имаш същият коефициент на интелигентност, както го наричат учените, който притежават най-добрите ученици днес. Така че няма да ми се оправдаваш с някаква изостаналост, чуваш ли? Освен това да си човек от миналото не значи да си глупав. Глупаци ние и сега си имаме, ще ги има и в бъдещето. А всички знания, които притежаваме днес, са открити в миналото, не от Села и от мен, нали? Бъди спокоен, в института вече се разработва за теб специална програма, та бързо да настигнеш връстниците си. Впрочем, там са ти приготвили една приятна изненада. Да се връщаме, защото може би вече са пристигнали.

Двама непознати мъже ги очакваха в празната трапезария, разположили на масата някакви специални апарати. Бяха дошли да запишат един негов призив към Пира и да го излъчат в космоса. Може би пиранци все някога ще го уловят и разберат. Дори векове да траело, съществувала надежда поне за бъдното човечество да се свърже със своите далечни събратя. Носеха му и готовото послание.

Ники обаче така се развълнува още в началото, когато прочете: „Земята зове Пира, планета Земя зове планета Пира…“, че трябваше отново и отново да заличат заекването му. Накараха го да си почине, да изпие чаша плодов сок и накрая той все пак успя да прочете посланието без запъване. А то никак не беше лесно, защото съдържаше множество формули и научни проекти как и къде да се търсят двете цивилизации.

Щом свърши, той попита задъхано дали не би могъл да добави нещо от себе си. Сашо му преведе, че двамата мъже с удоволствие щели да го запишат, но да бъдело съвсем кратко. И момчето отново се изправи пред апаратите им.

— Ники зове Нуми! — извика той. — Ники от планетата Земя, зове Нуми от планетата Пира! Мила Нуми, ела пак на Земята, моля те! Сега тук е много красиво и хората са добри, и всички ще ти се зарадват. Ще те чакам и аз. Нуми!

Сашо им преведе какво бе казал и двамата мъже не възразиха. Само единият отвърна нещо, което накара Сашо да се засмее:

— Щом пристигне, ще направим първата междузвездна сватба.

Тогава Ники избяга от трапезарията.

Младият възпитател го откри в помещението със скафандрите, скара му се:

— Пак ли се разкисна? Къде си тръгнал?

— Ще ида малко навън.

— Знаеш, че още не бива да излизаш сам. Ще дойда с теб, но не мисли, че някой ти се подиграва. Това беше просто една мила шега. Ние много уважаваме чувствата на хората, Ники, и никой днес не се срамува от тях.

Облякоха скафандрите си и излязоха през шлюзовия тунел. Ники крачеше вече уверено с тежките скафандрови ботуши, този път обаче тялото му непрекъснато трепереше. Той знаеше, че скафандърът го пази добре от чудовищния студ на лунната нощ, и все пак му беше студено. Така усещаше и мислите си: голи и мръзнещи — както бе се изразил веднъж пред Нуми за необлечените мисли. Струваше му се, че тя е някъде наблизо, но той просто не може да я види в този мрак, и няма думи, с които да облече мислите си за нея. А от това му ставаше още по-студено.

Нощният лунен пейзаж беше грозен и страховит. Сигурно затова космосът над него сякаш го викаше с красивите си разноцветни звезди. А и момчето сякаш отново ги гледаше през вълшебното око на Мало, когато навлизаха в поредния нов свят.

Младият възпитател вървеше мълчаливо до него. Може би искаше и по този начин да покаже, че уважава неговите чувства. На Ники се щеше да му ги каже, но и за тях не намираше облекло. Той се спря в очакване да излети иззад черния хоризонт светлинното островче на звездолетния строеж. Сега и звездолетът щеше да очаква отговора на Нуми, както ще го чака той, па ако ще и цял живот да трае това чакане. Вместо него обаче съзря друго. Една звезда се откъсна от хоровода на другарките си и запада към тях с необикновена скорост.

— Какво е онова? — извика той. — Ей там, там! Иде право към нас.

— Някой планетолет, който… — започна Сашо с преподавателски тон, но внезапно извика: — Легни!