Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Тукашните учени знаят сега за Земята. Аз им предадох вашия език, те излъчиха призиви към нея и вече строят специални космолети, за да я търсят. Защото тук също искат Пира и Земята да се намерят, както се намерихме ние с теб. Мъчно ми е, че ние няма да присъстваме на тази среща, но е хубаво, че тя все пак ще се състои. А ти не ме забравяй, мили Ники, защото аз никога, никога няма да те забравя! Помниш ли онова място, където се образуваше новата звезда? Поглеждай понякога нататък и очите ни ще се срещнат там, и тя сигурно ще стане много, много красива звезда. Ти нали сам й пожела край нея да се роди един по-хубав свят! Нека му помогнем с нашата мечта за него. Моят мозък още помни как ти обичаше да се изразяваш, затова накрая ще ти кажа нещо по същия начин: Довиждане, мили Ники, и те целувам, пък ако ще цялата Вселена да се изприщи от целувката ми! Ние с теб сме си съвместими.

Весела беше шегата й, но от вперените в него очички бликнаха няколко сълзи. Те сякаш капнаха върху дланта му и момчето ги усети на кожата си огнено горещи. Това, разбира се, не беше възможно, защото бе заснето на филм, а и ръцете му още се намираха в дебелите скафандрови ръкавици. Но Ники наистина ги усети.

Той гледаше разплаканото личице в шепата си и си мислеше, че изкуственият й мозък не умееше да съчинява такива думи, че тя сама си ги е съчинила. А когато Нуми изчезна, той върна чрез другото копче записа и я накара отново да надникне през вълшебното прозорче. И чак след като повторно го опариха нейните сълзя, грижливо положи апарата на мястото му, за да не пострада, ако Мало минеше пак под пространството. Вярно, от Луната до Земята е близо, но кой ли я знае къде се намира тази звезда, която върти времето обратно!

В окото на Мало струеше празничната пъстрота на дъгоцветните ленти и гирлянди, в които бяха се превърнали звездите. Мало летеше вече с най-високата си скорост в звездния тунел. Ники пропълзя обратно до онова място, където в нещо като малък басейн се намираше хранителният разтвор на загадъчното същество. Бе се усетил много гладен, а в лунния скафандър нямаше хапчета, както в пиранския. Той остави шлема със запалено прожекторче на ръба на басейна, за да му свети и се разсъблече. Нагази предпазливо в гъстата каша, приседна на дъното. И почти веднага усети живителната й топлина да прониква в тялото му. В тази каша имаше някакви чудодейни вещества, които се просмукваха през кожата и отиваха направо в кръвта. Но този път тя не го ободри, както по-рано, а още повече го натъжи. Бе си спомнил как Нуми го учеше да влиза тук, а той се срамуваше да се съблече пред нея. И как по-късно, след поредното им приключение, двамата се потапяха чак до шията в тази топла каша и весело обсъждаха преживяното. Дори видя под спуснатите си клепачи нежната и главица да плува край рамото му.

От мъката силно му се доспа. Ники се побоя да не заспи в басейна и излезе. Облече само мекия трикотажен анцуг, който му дадоха в лунния лагер, защото не му се влизаше в тежкия скафандър, и легна. А после вече не помнеше дали бе заспал, или пък Мало тъкмо тогава бе се гмурнал под пространството и ударът на преминаването бе го потопил в този шеметно дълъг сън, пълен с много преживелици.

В него момчето видя отново Сашо и Села, разговаря пак с майка им, слезе повторно по въжената стълба в кратера при повредения лунолет, тичаше на ръце с цял куп чинии върху краката си и ръфаше с настървение лунни ябълки. После изпя песента за бялото зайче, което се загубило и преживя ужаса на самотата в страшната лунна тъмница. След това стените на Мало се загърчиха, сякаш в предсмъртни мъки, и той бягаше ту насам, ту нататък, за да не го смачкат. Но те не го смачкаха, а го изхвърлиха навън и Ники тупна върху нещо кораво.

Падането приличаше на падането му на Луната и все пак не беше същото. Незащитени от скафандър, лактите и коленете му писнаха от болка. Още ли сънуваше? Над него в нощното небе мъждукаха едва-едва няколко звездици. Небе с толкова малко звезди той отдавна не бе виждал. А и Мало като че ли го нямаше.

Наистина го нямаше! Отляво тъмнееха короните на най-обикновени дървета. Насреща му белезникаво светеше стената на дълга сграда, а самият той лежеше върху пясъка на някаква площадка между нея и дърветата. Всичко изглеждаше земно — и познато, и непознато, но земно. А и болката от падането беше отрезвяващо силна. Мало доста безцеремонно бе го изхвърлил от себе си. Ники се надигна от пясъка и треперливо си пое дъх. Въздухът миришеше на бензин и нагорещяван от дневното слънце асфалт. По пясъка заскърцаха стъпки. Не беше ли това пазачът на изложбата, който прогони Нуми и Мало в началото на тяхното общо пътешествие? Та нима тази изложба за научно и техническо творчество на младежта още продължаваше?…