Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Пазачът също го забеляза, но не се втурна войнствено към него както тогава, а подвикна отдалеч:

— Ей, ти кой си? — И явно се боеше.

Ники не знаеше какво да отвърне. Да си каже само името беше глупаво и той измърмори объркано:

— Амиии… аз току-що дойдох…

— Е па доста са подранил — засмя се пазачът, успокоил се от момчешкия му глас и вид. — Изложбата утре ще се открие, чак в десет.

— Как така утре? — стресна се Ники. — Коя изложба?

— Научната. Дето а правят младежите. Чух някакъв шум — разбъбри се пазачът и се приближи до момчето. Сигурно му бе доскучало да обикаля сам около изложбените палати. — Викам си, дали не избяга някой експонат. Щото вътре е пълно с разни изкуствени човеци. Роботи ли им викаха…

— Аз не съм изкуствен — рече Ники съвсем объркан от едно тревожно съмнение. Какво означаваше това, че изложбата щяла да се открие чак утре?

— Виждам, че не си — пак се засмя пазачът. — Ама що щеш тука по туй време?

Ники го запита боязливо:

— Чичо, тука преди известно време не става ли едно произшествие? С едно такова грамадно космическо същество, на тиква приличаше, в едно мъничко момиче от друга цивилизация? Дето ти ги изгони от изложбата?

Пазачът напрегнато се взря в него, но думите му прозвучаха бащински меко:

— Хей, момче, какви тикви и цивилизации са те прихванали посред нощ? Да не бълнуваш, ей? Я си се прибери в къщи и да ти премерят температурата!

Ники изтръпна. Престарал ли се беше Мало да го върти около оная звезда, или нарочно бе го върнал в нощта преди да се открие изложбата? Преди той самият да дойде с Нуми на Земята, преди да се е състояло изобщо цялото им космическо пътешествие? Но възможно ли е това? И каква е тази чудовищна бъркотия във времето? Всичко било относително, ама чак пък толкова! Че дори и на Земята, където от край време си е имало едно добре подредено време и човек винаги е знаел кога и кое след кое се случва! Но щом Мало можа да го пренесе в бъдещето на Луната, защо наистина да не умееше и да се връща в миналото?…

Той чак сега осъзна истински, че и скафандърът не е на него. Изхвърлил ли го бе Мало, или бе го отнесъл със себе си, верен на закона, че не бивало да се объркват различните цивилизации?

— Какво търсиш? — запита го пазачът, защото Ники почти панически зашари с ръце я крака по пясъка, където бе лежал.

— Едно апаратче, мъничко, прилича на касетофон — отвърна му задъхано момчето.

Апаратчето на Нуми също го нямаше, не само лунният скафандър.

— Хайде, иди си — рече все така бащински пазачът. — Иди си сега да спиш и непременно да ти премерят температурата. Пък аз, ако намеря нещо, утре ще ти го дам. Като дойдеш за изложбата, обади ми се.

Ники се изправи, отчаяно отпусна ръце. Поне апаратчето, поне това хубаво апаратче да му бе оставил за спомен.

Пазачът тръгна да го изпроводи и втори път го запита какво търси пък сега, когато Ники внимателно огледа бетонната площадка пред главния вход. Николай не му отговори, защото и тук не откри никаква дупка — от ония, които Мало оставяше след себе си, изсмуквайки силиция от почвата, за да възстанови енергията си. Та и как ще има такава дупка, щом Мало бе го върнал преди самият да бе идвал с Нуми на изложбата! Той само промълви едно още по-объркано „Лека нощ“.

— Лека нощ, юнак — рече му пазачът. — Пък по-кротко я карайте с тия ваши фантастики и техники, щото съвсем ще откачите!

Ще откача, съгласи се с него Ники, щом тръгна по познатите му улици на родния град, между познатите, нощно затъмнени магазини. Като нищо ще откача! Ами… тогава значи всичкото досега не е било, така ли? Не, не може да бъде! Къде ми е чантата, къде са моите дрехи? И откъде ще се вземе тоя анцуг на мене?…

Той стигна пред входа на дома им тъкмо когато оттам излизаше приведен, сякаш газеше в локва, неговият бодър прадядо. Той живееше недалеч от тях и често им идваше на гости.

— Дядо, дядо! — развика се момчето.

Старецът изправи гръб и също му се зарадва, но предпочете да си погълчи:

— Къде се дяваш бе, калпазанино?

— В космоса бях, дядо!

Старецът се усмихна.

— Ти май доста честичко взе да ходиш там, момчето ми, но тоя път боят няма да ти се размине. Цял ден да не се обадиш! И на училище не си ходил, разправя майка ти! Тя проверила.

— Аз наистина бе, дядо, виж… — рече Ники и дръпна с два пръста анцуга от себе си, но се прекъсна и млъкна, разбрал, че не само в слабата нощна светлина, а изобщо тая лунна дреха почти не се различава от днешните.

— В своя дълъг и не лек живот… — започна дядото точно така, както бе го имитирал правнукът му пред пиранското момиче — аз съм се убедил, че всяко момче обича да се пошляе на свобода някой и друг ден. И то си е съвсем законна работа, момчето ми. Лошото е, че майките много се тревожат тогава, много ги боли, ще знаеш! И аз на твоите години избягах веднъж… Е, вярно, не като тебе чак в космоса, в колибата на едно лозе се скрих…