Любен Дилов: До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

И грубо го събори край себе си в мекия лунен прах. Ники знаеше, че тук понякога падат големи метеорити, затова и всички съоръжения за живеене се намираха под повърхността на Луната. В такива моменти човекът трябваше да легне, както някога са залягали по време на война, та ако небесният снаряд не падне точно върху него, да не го улучат разхвърчалите се настрани късове, ако той се разбие наблизо. Но и опитният Сашо бе забравил в уплахата си, че метеоритите тук не се нажежаваха и не светеха, както в земната атмосфера.

Заровили шлемовете си в праха, двамата очакваха силният удар да разтресе почвата под тях, но тя не се разтресе.

— Какво ли е това? — учуди се гласът на студента в шлемофона на Ники.

Николай също надигна глава. Видя някакво мътно оранжево сияние, сетя се да избърше с ръкавицата си праха от стъклото на шлема и скочи така, че излетя на повече от метър височина. Сашо бавно се изправи подире му.

— Малооо — закрещя обезумелият от радост Ники. — Той е! Той е!…

Само на петдесетина крачки от тях пулсираше едно грамадно жълто-оранжево кълбо, което ту се издуваше встрани като мандарина, ту се източваше нагоре и заприличваше на круша. Студентът се вкамени на мястото си. Той не бе могъл да си представи фантастичното същество, но сега то изглеждаше точно такова, каквото бе им го описал и рисувал Ники. А момчето вече залиташе натам и виковете му сякаш също се спъваха в лунните камъни.

— Ну… Нумиии, въ… вътре ли си?

Едва не се блъсна при поредния си скок в нажежената кожа на гигантското същество, но запази равновесие и я потупа, както се потупва по гърба стар приятел. Рече:

— Бате Сашо, ела, не се бой! — после нетърпеливо обходи своя скъп гост от космоса, за да види дали пиранското момиче не бе скочило отнякъде.

Студентът не посмя да дойде толкова близо до загадъчния Малогалоталотим.

— Тръгваме ли? — извика му Николай, убедил се, че Нуми не бе излязла. — Хайде!

— Накъде?

— Където ни заведе!

— Ники, бъди благоразумен! Не бива… — отвърна младият възпитател, но момчето възторжено го надвика:

— Той за мен е дошъл! Затова кацна точно тука! Сигурно Нуми го е пратила да ни свърже! Ела с мен, моля те! Той пак ще ни върне, ето, оттука се влиза и така.

Ники полекичка забоде шлема си, заедно със запаленото прожекторче в запомненото място. Искаше само да му покаже как става влизането, та да не се плаши, но чудотворната плът на Мало неудържимо го всмука в себе си.

Младият възпитател скочи напред като плувец, който иска да спаси давещ се, меката стена обаче го посрещна с еластичен удар и го хвърли далеч от себе си. После цялото кълбо лумна нагоре като гигантски пламък. След още секунда то се откъсна от лунната почва и се понесе към звездите.

На мястото му край падналия момък остана да зее голяма черна дупка. Но понеже Луната изобщо си е осеяна с подобни малки и големи кратери, едва ли някой щеше да открие в нея нещо по-особено.

Щом се опомни от първата уплаха, след като Мало го всмука в себе си и веднага отлетя, Ники тръгна да търси своята приятелка, но не я откри. Пък и тя самата щеше да се покаже, ако беше вътре. Момчето дълго очаква тя да скокне из някой тъмен ъгъл и радостно да се хвърли на гърба му. В окото на Мало обаче то съзря едно апаратче, подобно на диктофона, който му дадоха учените в Лунния институт. Имаше и подобно стъкло за рисуване.

Много боязливо, за да не повреди нещо, Ники натисна първото от трите му копчета. Стъклото светна и през него, също като от прозорче, надникна главата на Нуми. Беше мъничка колкото снимка за паспорт, но си беше съвсем истинска. Можеше да я погледнеш дори отстрани, а и устничките й замърдаха — пухкави и живи.

— Мили Ники! — казаха му те и тъжно се усмихнаха, когато повториха: — Мили Ники! Ако сега ти слушаш моите думи, значи аз ще съм вече при мама и татко, а добрият Мало ще те отвежда при твоите родители…

Ръцете на Ники така се разтрепераха, че едва удържаха скъпоценния апарат. И сякаш не някакво апаратче държаха те в шепата си, а самото пиранско момиче, най-милото от всички момичета във Вселената. Което все така тъжно му разказваше:

— Мили Ники, на Пира аз не намерих никого от своите близки и се чувствах много самотна. Тогава моят истински мозък ми каза, че човекът трябва да живее само в своето си време, ако иска да бъде полезен. А сегашните пирански учени бяха открили някакви особени звезди, толкова големи и бързи, че въртят обратно времето около себе си. И ако човек би могъл да се завърти по някакъв начин заедно с тях, непременно ще попадне в миналото. Пиранци още не могат да правят това, защото нямат толкова бързи и мощни космолети, но щом научих за тези звезди, аз почнах да викам Мало, за да ме върне в някогашната Пира, щом не иска да бъдем заедно. И ето сега аз пътувам към дома, като непрекъснато моля добрия Мало, ако ти желаеш, също да те отведе при родителите ти. Защото, мили Ники, сигурно и те тъгуват за теб.