Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Сашо го поведе по коридора, оглеждайки множеството врати с неразбираеми за Ники надписи. Каза му:

— Ще те запозная с майка си.

— Но ти нали била чак някъде… — изненада се момчето.

— Именно! Да видиш как става.

Те влязоха най-после в търсената врата и се озоваха в нещо като кабина, пълна с апарати и големи екрани по стените. Сашо веднага седна пред един от тях. Натисна някакво бутонче, екранът светна и той му каза на руски, въпреки че на екрана не се появи никой.

— Моля, свържете ме с район Юпитер, спътник Европа, база осем. Търся Велина Диева.

— Поръчката е приета. Моля, предайте съобщението си — отвърна му празният екран също така учтиво.

Сашо бързо хвана Ники за ръкава и го привлече до себе си. Заговори, този път ма български, но сякаш диктуваше някому писмо:

— Мила мамо, здравей! Както виждаш, жив съм, здрав съм. Села е добре и се учи отлично. Използвам едно служебно идване в града, за да ти се обадя. Надявам се, че също си здрава и бодра и че мъжът ти вече се е върнал от Сатурн. А сега огледай това момче до мен и го запомни! То представлява едно изключително събитие за цялото човечество. Сигурно скоро ще научиш за него от научните новини. Казва се Николай Лудогорски и го открихме край нашата учебна база. Сега ми е възложено да се грижа за него и затова не знам дали ще мога да прекарам ваканцията си с теб. Повече, за съжаление, нямам право да ти казвам, преди да е излязло официалното съобщение. Желая ти всичко най-добро и до скоро виждане. Стоп!

— Съобщението е предадено. Явете се за отговора в деветнайсет часа лунно време — каза екранът и веднага угасна.

Сашо уморено се протегна, а изключителното събитие го запита плахо:

— Бате Сашо, а майка ти?…

— Ще я видиш, но не разбра ли сега, че не е възможно да се разговаря така, както ти се ще да се поразговориш с твоята пиранка? Ела да се поразходим!

Двамата излязоха от института и пак се озоваха в градина, отрупана с цветя и плодни дървета. Приличаше на късче от райската планета.

— Можеш да си откъснеш ей от онова дърво — посочи му Александър. — А докато дъвчеш, аз ще ти обясня, щом още не ти е ясно.

Ники веднага си избра най-голямата от лунните ябълки; само от тях му разрешаваше засега младият възпитател да яде. Но веднъж да свикнеше стомахът му, щяха да видят кухненските им роботи какво значи ядене!

— Този спътник на Юпитер, гладнико — засмя се Сашо, като видя как момчето лакомо заръфа плода, — се намира на около петстотин и трийсет милиона километра от нас. Както виждаш, никакво разстояние, ако го сравним с разстоянията между звездите, нали? Но ето че моето повикване ще стигне, с разните му там препредавания, за цял час, въпреки че се движи с най-голямата скорост, със скоростта на светлината. Ако веднага намерят майка ми, тя ще ни погледа на екрана, ще изслуша думите ми, а после ще отговори. Но нейният отговор ще дойде тук пак след близо един час…

Той се разхождаше бавно по тясната алея между цветята, а Ники бе спрял да дъвче, затаил дъх в една ужасяваща догадка.

— Представи си сега как би изглеждал твоят разговор с Нуми! Да приемем, че Пира не е много далеч, че е например само на двайсет светлинни години от нас. Нали знаеш, че разстоянията между звездите се измерват с времето, което ще извърви светлината до тях? Иначе в километри е невъзможно дори да се напишат, толкова са големи. И така, като й кажеш сега оттука: „Мила Нуми, искам да ти представя моя нов приятел от Луната Сашо Диев“, в най-добрия случай твоята Нуми ще ни види на екрана си след двайсет години. Значи тя ще бъде вече трийсет и две-три годишна жена. Пък на екрана й ние ще бъдем, аз — на двайсет и една, ти — на четиринадесет. Какво ще ни отговори тя, дядо Николай, представяш ли си? Ще рече: „Много ми е приятно, Ники, да се запозная с приятеля ти. Чудесно момче изглежда! Жалко, че е толкова млад, иначе като нищо бих се омъжила за него…“

Онова, което Ники преглъщаше, бяха вече само сълзи, но младият му възпитател вървеше пред него и не ги забелязваше. Продължи да си говори все така нехайно весело:

— Добре, ама, дядо Ники, за да я видим и чуем, ние ще трябва да дойдем тук пред екрана след още двайсет години, тоест, след четиридесет. Значи ти ще бъдеш вече на петдесет и четири, пък аз ще карам шейсет и втората. Е, добре, ние ще се порадваме на тази хубава трийсет и три годишна жена и ти ще й кажеш огорчено: „А, Нуми, защо така? Не ме ли обичаш вече? Аз искам да се оженя за теб. Я го виж тоя Сашо какъв е дъртак!…“ Да, но докато нашите образи и твоите думи стигнат при нея, тя ще е навършила седемдесет и три години и ние пак ще й се сторим млади като кандидати за женитба. И сигурно ще ни се изсмее: „Стара съм вече за вас, мили деца! Я дайте да си говорим за нещо друго!“. Нейните думи обаче, драги Ники, ще дойдат при нас след още четиридесет години, когато ти ще бъдеш на деветдесет и четири, а пък аз много ще се обидя, че някаква си седемдесет и три годишна пиранка ми вика така. Но ако й отвърна: „Я не се занасяй, какво мило дете съм ти аз, като съм на сто и една години!“, тогава пък тя ще се разсърди, защото ще го чуе, когато ще е станала на сто и трийсет, а старците са много раздразнителни. И ще ни се разкряка тая грозна столетница… Добре, че ние с теб вероятно няма вече да я чуем, защото, за да я чуем, ще трябва да живеем още четиридесет години, пък такава възраст рядко се достига…