Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Този път те не минаха през голямата гара, откъдето бяха дошли, а подлунното влакче ги откара в някакво помещение, където почакаха да бъде изтеглен въздухът и чак тогава пред тях се отвори една голяма металическа врата. Извървяха двайсетина метра в полутъмен тунел и стъпиха на повърхността на Луната.

Светлината го заслепи, но лицевото стъкло на шлема му веднага потъмня и Ники видя пред себе си огромни бетонни площи, сред които се извисяваха като къртичини множество купести постройки. Някъде в далечината се вдигаха и слизаха разноформените и разноцветни планетолети, подпалени като празнични красиви ракети от невидимите лъчи на слънцето.

Да, лъчите му бяха невидими, защото тук нямаше атмосфера. То приличаше на грамадна, поразмазана огнена топка, залепена сред звездния безброй, но въпреки това обливаше Луната с такава светлина и жар, от която само скафандър можеше да те спаси.

Студентът заподскача предпазливо, въртеше се, опипваше тялото си, облечено в тънкостенния пирански скафандър и непрекъснато говореше на руски. Изглежда, предаваше наблюденията си на учените, които също бяха настроили своите предаватели на пиранската вълна. Ники нищо не разбра, но гласът на момъка звучеше възторжено и той изпита гордост, сякаш сам бе направил този вълшебен скафандър.

Ето че в шлемофона му се обади и жената. Пак неразбираемо. Сашо й отговори и Ники видя, че тримата учени си тръгнаха.

— Ние ще останем още мъничко. Да ти покажа нещо — каза му Сашо на български и го повика при себе си.

Той вдигна ръка нагоре и Ники отново видя Земята. Огромна, но силно потъмняла, тя бе се приближила съвсем близо до слънцето.

— След малко ще влезем в сянката й. Тя ще мине между нас и слънцето.

Земята се движеше необикновено бързо и ставаше все по-черна. Но може би не тя, а Луната се движеше толкова бързо, защото нали тя обикаляше и около Земята? Сега това е нощната й страна и там всичко спи, помисли си Ники и пак му стана тъжно. Но, чакай, чакай, нали щом те влязат в сянката й, значи ще има лунно затъмнение и сигурно на Земята ще наизлязат да го гледат, както бе го наблюдавал той някога… Земята бе захапала вече единия край на огненото кълбо и постепенно го поглъщаше. Лунният хоризонт почерня, дойде съвсем близо. Чернотата се носеше насреща им като стена, чийто край се сливаше с космоса. Скоро достигна бетонните постройки и те се размиха в нея. От слънцето бе останал само един крив нажежен до червено въглен. Скоро изчезна и той, а мракът връхлетя и върху момчетата, но лицевото стъкло на шлема му веднага изсветля и Ники видя едно необикновено зрелище. Земята, покрила цялото слънце, приличаше на черна дупка, около която буйно пламтяха розови и оранжеви огньове. За миг дори се уплаши, защото сякаш не тя, а слънцето бе погълнало родната му планета, но пак си рече: Чакай, чакай! Та това всъщност не е лунно, а слънчево затъмнение! Или може би то за Луната е слънчево, пък за Земята е лунно? Но щом за нас тук сега Земята е такава черна, значи може би е и земно затъмнение… Буф — въздъхна той неволно с пиранското възклицание на Нуми. — Такава бъркотия е в космоса с тая негова относителност на всичко!…

Сашо обаче прекъсна отчаяните му опити да определи какво явление наблюдава. Пак засочи с ръка:

— Виж онези звезди, дето се движат с такава скорост! Ето, там и там, и там…

Ники бе ги видял вече още при пристигането си на Луната и правилно бе отгатнал, че са създадени от човека.

— Това са космическите градове, за които ти говорих — заобяснява му студентът. — Не всички се виждат оттук, само най-близките. А онова там, яркото петно, виждаш ли го? Ей там, където върви едновременно с онзи град! Там сега се строи първият звездолет. Сглобяват го направо в космическото пространство, защото е много голям.

Ники чак се задъха от вълнение. Звездолет? Значи ще лети към звездите? Запита:

— А кога ще тръгне?

— Може би след три-четири години — разочарова го Сашо.

Ники отново погледна към Земята и я видя да бяга сега като опарена от слънцето. Огненият сърп от едната й страна бързо нарастваше и скоро то отново заизсипва безмилостния си огън върху Луната, а светлината му погълна далечния звездолет.

— Хареса ли ти? — запита го Сашо.

— Да — отвърна Ники вяло, но студентът-педагог отгатна настроението му.

— Ако решиш да се върнеш на Земята, ще си намериш нови приятели. Сега там е много красиво и хората са добри, и всичко…

— Да, да — прекъсна го Ники. — И ще ме турят в музея, както ти прашката ми. Кажи им да ме вземат на звездолета.