Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Момчето надникна от перона. Влакчето приличаше на малка подземна железница, а пък долу нямаше никакви релси.

— Ние сме в друга посока — рече Сашо, погрешно разбрал любопитството му. — Не се ли радваш да видиш нашия град?

— А, радвам се — отвърна Ники не особено убедително.

Дори след като учените си заминаха, той още не можеше да се отърве от безпокойството си, че се е превърнал в изключително събитие. Ако имаше тук някой като него, сигурно веднага щеше да му лепне прякора „Ники Събитието“, както той се заяждаше с Нуми, подвиквайки й: „Ало, Експеримента!“. И сигурно също щеше да му бъде неприятно. Затова ние няма сега да го прекръстваме.

— Ела да ти покажа как се оправяме тук, ако случайно се загубиш — рече Сашо и го отведе към края на перона, където на стената висеше грамаден план на града. Той натисна копчето под него и каза: — Сектор 148, дом три.

Мигновено по стената сред гъстата мрежа от линии запълзя една по-дебела червена линия, като в началото и края й засветиха цифри и букви.

— Ето — тръгна пръстът на Сашо по линията, — тук пише четири, значи, вземаш влакчето с номер четири. На тази буква се прекачваш на влакче девет, а на тази буква слизаш. Запомни го, сектор 148 дом три е моят адрес.

— А ако човек не знае адреса? — запита Ники.

— Тогава ще пита — отвърна Сашо. — За кого да попитаме? Хайде за Села — и той отново натисна копчето, но сега два пъти последователно. Линията угасна и Сашо каза: — Моля, къде живее Селена Диева?

Червената линия отново рукна като тъничка струя кръв по плана на града, отново засветиха същите буквички и цифри, а на края й в син цвят изгряха цифрите 148/3.

— Видя ли? Пак същото!

— Компютър е, нали? — рече Николай, за да покаже, че и той разбира нещичко от тия неща, а в него за пръв път се обади и Ники Лудото, който досега все си бе мълчал, смутен от това бъдеше на човечеството: — Ами ако не знаеш и името на тоя, при когото искаш да идеш?

Веднага се засрами заради глупавия си въпрос, но беше късно Сашо се засмя.

— Е, тогава ще е по-трудничко, но ще попиташ компютъра къде да се нахраниш, къде да преспиш и той ще ти посочи най-близкия свободен хотел. Пък там ти вече на спокойствие можеш да седиш, докато си спомниш името или докато решиш при кого искаш да отидеш.

— Това сигурно ще струва много пари!

— Разбира се — пак се засмя студентът, — на тия, които идват на Луната без работа и не знаят при кого отиват, ще им струва много. Но иначе не струва нищо, защото го заплащаме с труда си. Не бой се, ти си наш гост и няма нужда да плащаш.

Вече две такива подлунни влакчета бяха минали безшумно край тях и двамата скочиха едва в третото. Седнаха в най-близкото двойно канапе и веднага стомахът на Ники се сви. Влакчето бе потеглило сигурно със самолетна скорост. Той се огледа. В дъното на вагончето седяха няколко души, които изобщо не му обърнаха внимание. Значи лицето му не беше нещо необикновено за тях, значи той поне на вид не се различаваше от днешните хора! Добре ли беше това, или не?…

Сашо обаче не го остави да разсъждава над този мъчен въпрос, защото продължи да му разказва за лунния град, а и момчето веднага го забрави сред смайващите неща, които чу. Градът имал над пет милиона жители, но и това не било всичко. Той представлявал всъщност столица на цяла държава, защото в Космоса наоколо имало още петнайсет изкуствено създадени града с по един милион жители, строели се непрекъснато и нови. А Земята изпращала всичко най-красиво и скъпо, което създавала, на космическите жители, та да не чувстват липсата й. Пък те са си го и заслужили. Почти цялата индустрия била изнесена в космическото пространство, та да не се замърсява земната природа и жителите на космоса били сега онази част от човечеството, която се трудела в най-тежки условия.

Но тук също си имаха чиста и хубава природа. Щом слязоха от подлунния влак, двамата се озоваха направо в голяма градина с разкошно цъфнали цветя и множество дървета. Клоните им до скършване бяха натежали от плодове, които приличаха на ябълки.

— Това яде ли се? — запита вечно гладният Ники.

Студентът му откъсна един плод.

— Затова са посадени. Тук всички дървета са плодни. Не можем да си позволим дървета само за украшение, както е на Земята. Нали ти казах, че живеем в по-трудни условия.

Ники още не разбираше какво тук им е трудното. Градината по нищо не се отличаваше от най-хубавите земни градини, а отгоре на всичко раждаше и плодове. Вярно, тази ябълка беше по-различна от земните, защото тукашните растения специално са създадени да растат в извънземни условия, но вкусът й си го биваше.