Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Прекосиха градината и излязоха на улица, очертана като алея от два реда дървета, също отрупани с различни плодове. Зад тях през двайсетина метра се виждаха, сякаш нарисувани, някакви красиви врати. Отделни къщи не се очертаваха, а това сигурно не беше и възможно тук, където всичко е изсечено дълбоко в лунните недра. Ники пръв зърна вратата с номер три. Сашо я отвори, но се оказа, че тя не водеше към стълбище или коридор, а направо в грамаден асансьор. На таблото му имаше поне петдесет копчета с имена край тях.

— Та това е цял небостъргач! — удиви се Ники, видял кое копче натисна студентът.

— Само че не е изправен нагоре, а надолу. И освен това Луната няма небе, драги сънароднико, забрави ли?

— Значи луностъргач — не се предаде Ники Лудото и отново усети студенината в стомаха си, защото асансьорът се спускаше сигурно със същата самолетна скорост в глъбините на Луната.

След няколко мига вратата му сама се отвори и ги прикани да излязат в друга градинка с цветя и храсти, по същия начин обляна от невидимо слънце, както всичко в този зашеметяващ лунен град. Обграждаха я осем врати и Александър отвори най-близката от лявата им страна.

— Заповядай в нашия дом, драги дядо Николай! — шеговито официално го покани студентът.

Ники забеляза, че той не отключи вратата и се засрами от съмнението си. Та кой ще вземе да краде в това богато и красиво бъдеще, където всеки сигурно си имаше всичко, което му е нужно?

В жилището беше тъмно и студентът посегна зад вратата. Веднага и в него нахлу същият пролетен ден, пълен с ухаещ на непознати треви въздух. Ники се втрещи насред просторното помещение. Такава обстановка не бе виждал дори в милионерските домове, които бе гледал по филмите.

— Сега бегом в банята! — подвикна му Сашо и засваля тежкия си скафандър.

Ники не възрази, защото изведнъж се усети мръсен сред блясъка и чистотата на жилището.

— Не се стеснявай, сами сме — рече студентът. — Мама е на петстотин милиона километра оттука.

Той явно се радваше на дома си. Двамата влязоха в едно помещение, цялото в розова облицовка, разделено от три преградни полустени. Зад първата хвърлиха скафандрите си. Зад втората застанаха вече голи. Там трябваше да се натисне първо синьото копче на стената, а после червеното. И да си затварят очите и устата, защото банята била химическа.

И наистина, не вода рукна върху им, както бихме очаквали от всяка нормална земна баня, а от всички посоки към тях се устреми на приятно бодливи струйки някаква синя течност. Стичаше се обилно по телата им и изчезваше в пода, оставяйки след себе си само една удивително хубава миризма.

На Ники му се прищя това да продължи по-дълго, но тук сигурно всичко беше пестеливо отмерено и автоматично се самоизключваше. Щом течността спря, Сашо му посочи да натисне червеното копче. Този път, пак така от всички страни, бурно ги задуха горещ вятър, който мигом изсуши телата им, а после ги накара и да настръхнат, защото ставаше все по-студен и по-студен, докато също се самоизключи.

Зад третата преградна стена имаше голямо стенно огледало и някаква апаратура под него. Сашо вдигна от капака й нещо като пластмасова книга, която се оказа моден журнал. Запрелиства я под носа му.

— Избери си дрехи и запомни как става. Тук под всеки модел виждаш номер, а това с буквите е ръстът. Я да те огледам! Едро момче си, почти колкото мен. Харесва ли ти този панталон? А с това яке ли да го комбинираме?

Ники хареса и панталона, и якето с множество джобове, но нещо го безпокоеше още.

— А долни дрехи?

— Какви долни дрехи? Ааа, като онези, твоите ли? Не, такова не носим. Тук винаги е топло, а навън пък е толкова студено, че никакви дрехи няма да те спасят, ако скафандърът ти не е в ред. Обличаш това, носиш го ден-два, после го хвърляш. Внимавай сега! Ето, първо набирам номера на модела, този е на панталона, този на якето. Следват буквите на ръста.

Пръстът му бавно въртеше цифрите и буквите на телефонната шайба върху капака на апаратурата. Почти веднага, щом свърши, предната стена на апаратурата се скри някъде и по един наклонен улей се плъзнаха, сякаш радостно с радостните си цветове, идеално изгладени панталонът и якето. Ники побърза да ги облече, защото все още се срамуваше да се гледа гол в огледалото, и те прилепнаха така към тялото му, сякаш бяха ушити специално за него от най-изкусния шивач. Видя се сега толкова елегантен и хубав, че веднага му се прищя да изтича на улицата, забравил, че не ще срещне там никого от махалата, комуто да се похвали.