Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— С него ще отлетят специално подготвени хора. А това, за музея, го избий от главата си!

— Но аз мога да ги отведа на Пира!

— Знаеш ли къде е?

— Не знам — призна си Николай.

Студентът обаче не му се присмя.

— Ще предам на комисията желанието ти. Може пък наистина да им бъдеш полезен за полета. Но тогава ще трябва да останеш на Луната, за да се пригоди целият ти организъм към космоса и много, много да се учиш.

— Ще се уча! — заяви твърдо Николай и внезапно изпита една отдавна невкусвана радост.

Чак му се прищя веднага да седне на чина. И това беше напълно разбираемо. Защото, който от вас е отсъствал по някаква си причина дълго време от училище, знае, че винаги накрая му е домъчнявало за чина, за съучениците, пък и за някого от учителите.

Работата започна истински след като се вървяха в института. Николай трябваше най-подробно да разкаже своята история. Прекъсваха го, караха го по няколко пъти да обяснява някои неща, да рисува Мало отвън и отвътре.

Той не беше силен в рисуването, но общо взето и сомо хапиенсът се получи, както бе го запомнил, в гигантските животни, и карираните близачи. Помогнаха му много диктовките, които бе правил в записния апарат на пиранския скафандър. Виж, звездните хора и ония от райската планета почти не се различаваха на рисунките му, а в действителност никак не си приличаха. Но той не умееше да рисува човеци.

Най-много го измъчиха с разпита как са били разположени звездите, когато Мало е отивал към някоя от планетите, особено към Пира. Показваха му и различни звездни карти, но това Ники Лудото най-малко можа да си спомни. Та и до звездите ли му е било тогава! Но сега той разбираше колко важно е то за бъдещия път на звездолета и се ругаеше наум, че не е бил по-наблюдателен.

Изследваха и него самия в някакви апарати, направиха му безброй снимки — и отвън, и отвътре, както той бе рисувал Мало. Накрая го пуснаха омаломощен, но му дадоха едно диктофонче, с молбата да продиктува и нарисува всичко, което щеше да си спомни по-късно. То записваше говора, както старите касетофони, а върху стъклото на лицевата му страна можеше и да се рисува с мъничко щифтче. Нарисуваш нещо, натискаш страничното копченце, апаратът поглъща рисунката в електронната си памет и освобождава стъклото за ново рисуване.

— Каза ли им за звездолета? — попита той преводача си, защото учените се оттеглиха зад апаратите си и престанаха да му обръщат внимание.

— Да — отговори Сашо, — но е рано още да се мисли за това. Пък и не те, други хора ще решават съдбата ти.

Ники се възмути:

— Откъде-накъде? Аз сам ще си решавам какво да правя.

— Ти сега си виден гражданин на света, дядо Николай, пък видните граждани винаги са правили това, което светът е искал от тях, а не каквото те си искат. Но помолих комисията да те оставят при мен, докато посвикнеш с новия свят.

— Хайде да се върнем в базата, а! — зарадва се Ники, отказвайки да бъде виден гражданин.

— Не знам… — проточи засмяно младият възпитател. — Такива старци като теб да тръгват пак на училище? Но имай предвид, че и учениците са като видните граждани. Те също не могат да правят каквото си щат.

— Ще се уча добре, ще видиш! — пак го увери Ники и най-после се окуражи да изрече нещо, което отдавна вече му бе хрумнало: — Бате Сашо, нали мога да ти викам така? Ние някога така казвахме на по-големите момчета. Вие сигурно имате сега много силни предаватели. Дали не може аз да се обадя по радиото? Вие ще излъчите в космоса моите думи и на Пира ще ги уловят, защото Нуми вече им е разказала за нас и на какви вълни разговаряме ние. Тя ще ви опише и къде се намират. Така звездолетът ще знае накъде да полети.

Студентът не сподели неговия възторг.

— Идеята ти е интересна. Но ако се надяваш да си побъбриш с твоята Нуми, ще останеш излъган. Ние отдавна знаем със сигурност, че на двайсет светлинни години наоколо няма нищо живо. Значи тази Пира трябва да е много, много далеч.

— Може по-рано да не са разбирали вашите предавания, а сега Нуми ще им ги преведе — настоя момчето.

— Не се горещи толкова, дядо Ники, аз наистина харесвам идеята ти и още сега ще им я кажа, но сам ще се убедиш, че някои неща просто са невъзможни.

Младият възпитател поговори кратко с жената, която се бе надвесила над някакъв апарат. Тя закима замислено, отвърна му нещо, посочи с ръка нанякъде и много мило се усмихна на Ники. Изглежда също бе одобрила неговото предложение.