Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Децата едно след друго се заспускаха в пропастта, нарамили кислородни резервоари, апарати, торби. Всичко се извършваше за Ники в абсолютна тишина, като в кошмарен сън. Горе останаха само Александър и три от децата. Студентът клекна за малко край него и го потупа по рамото.

— Какво е станало? — запита Ники.

Този път Александър му отговори.

— Не знаем. Само в началото чух едно „падаме“, после предавателите им замлъкнаха. Дано не са загинали. Само онзи там изглежда жив, той сигурно е изстрелял и ракетата.

Странен ръководител, помисли си Ники, най-спокойно да си стои тук! Какво ще направят тия дечурлига там самички?…

Но те вече правеха нещо. Две от тях клечаха над лежащия, останалите се мъчеха да обърнат машината на краката й. След малко двете довлякоха невръстния лунен жител до стълбата, надянаха последното й стъпало през раменете му, вързаха го. Сигурно бяха дали и някакъв знак или бяха съобщили нещо по предавателя си, защото едно от децата край Ники бързо влезе в лунолета. И ето че стълбата сама заизкачва нагоре пострадалия. Изглежда в лунолета имаше автоматично устройство, което я навиваше.

Щом шлемът му се показа над ръба на пропастта, останалите подхванаха другарчето си и го издърпаха настрани. С необикновена бързина смениха кислородния му апарат и го повлякоха към другите лунолети, които бяха доста далеч. А ръководителят им си клечеше все така безучастно край Ники.

На Николай се прищя да помогне поне при носенето, но нямаше къде да закрепи фенерчето. Долу все още се нуждаеха от силната му светлина. Децата бяха успели вече да изправят катастрофиралия лунолет и сега измъкваха от люка му безжизнени скафандри. Опипваха ги, мъчеха се да ги раздвижат, подменяха кислородните им апарати. Стълбата заснова нагоре-надолу. Двете тук момчета или момичета — не се разпознаваше през мътните стъкла на шлемовете им — все така самички вършеха тежката работа да пренасят пострадалите в далечния лунолет. Ники кипеше от негодувание, викна: „Защо не им помогнеш?“, но Александър не му отговори. Сигурно не бе включен на неговата вълна.

Щом отнесоха и последното си другарче, двете деца затвориха люка отвътре. Светлият обръч около лунолета веднага засия и той се вдигна нагоре. Значи те, пак сами, откарваха пострадалите в базата! Чак сега Николай чу студентът да казва:

— Разправят, че повредата била сериозна. Любопитен съм дали ще се справят. Кислородът им е на привършване, а резервните апарати дадоха на ранените.

Ники избухна:

— Вместо да си толкова любопитен, слез да помагаш!

— Ами ако им се случи, когато няма кой да им помогне? Не се сърди, дядо Николай, но аз съм студент по педагогика и от лунолети разбирам, колкото и те.

Той се изправи и влезе в лунолета. Върна се оттам с два кислородни апарата и някакъв пакет. Ники отново чу гласа му в шлемофона си:

— Добре си ти с твоя вълшебен скафандър! А ние трябва вече да бягаме. Тия са последните резерви. Щом ти е доскучало, дай аз да държа фенерчето, пък ти им ги отнеси.

Сигурно би могъл да ги пусне и по автоматичната стълба, но Ники трябваше да приеме предизвикателството, ако не искаше да се посрами. Той веднага му подаде фенерчето и се зае да съобрази как най-добре би могъл да носи едновременно трите доста обемисти неща. Апаратите имаха ранични ремъци и лесно увиснаха на рамото му, но пакетът нямаше дори дръжка. Значи се налагаше да се държи за люлеещата се стълба само с едната ръка.

— По-бързо — подкани го Александър, — минутите текат.

— А защо не оставите лунолета? Нямате ли тука техници?

— В базата нямаме. Вместо това, Николай, имаме един строг закон. В космоса техника не се изоставя. Е, ако сега не смогнем, ще дойдем пак, но другите групи ще ни се смеят. Хайде, от теб зависи дали ще успеем! И внимавай, защото паднеш ли, никакъв пирански скафандър няма да те спаси!

Ники предпазливо увисна на въжетата. Целият изстина, въпреки топлещия го скафандър. Трудно напипваше с крак следващото меко стъпало, а понеже се държеше с една ръка, стълбата още по-силно се огъваше и люлееше. Едва след двайсетина стъпала налучка някакъв ритъм. Главното беше да не гледа надолу, защото веднага почваше да му се струва, че вече е стигнал и се изкушаваше да скочи, а знаеше, че това е илюзията на безатмосферното пространство.

Не помнеше за колко време слезе. Стори му се по-дълго от година. А не бе стъпил още както трябва на каменното дъно, когато децата смъкнаха от гърба му апаратите, грабнаха пакета изпод мишницата му. Две от тях откачиха своите апарати и надянаха донесените. Останалите избутаха Ники от стълбата и се заизкачваха с такава бързина, сякаш очакваха след себе си експлозия. Сигурно техният кислород беше пред свършване, а тук щяха да останат само ония с новите апарати. Внезапно в шлемофона му се обади гласчето на Села: