Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Браво, дядо Ники, за твоята възраст ти добре слизаш по стълбите! Сърдечни благодарности! Можеш вече да се връщаш.

И тя му помаха с ръка, за да я разпознае. Беше се навела над разтворения вече пакет с резервните части.

— Аз имам достатъчно въздух — каза Николай, защото му се искаше да остане край този глас, който въпреки вечната си закачливост, бе му станал по-близък, отколкото гласа на брат й с неговото чудовищно равнодушие към съдбата на децата. — Ако мога нещо да помогна?

— Ще поддържаш духа ни — засмя се в ушите му Села. — Изпей ни за бялото зайче!

— Защо все ми се подиграваш? — обиди се Ники и тръгна към стълбата.

С някакви части в ръце Села изчезна в повредения лунолет, но гласът й го догони.

— Прощавай, държа се лошо! Но аз сигурно се отбранявам по този начин, Ники. Има опасност да се влюбя в теб, пък е строго забранено да се влюбваме, когато сме на обратната страна на Луната.

Както са казвали някога на Земята, Ники си глътна езика. Що за деца бяха това? Сами управляваха и поправяха лунолети, сами се справяха с всичко, а отгоре на всичко дрънкаха едни работи, дето те е срам дори да ги слушаш!…

— Хей, защо мълчиш? — подвикна Села в ушите му. — Не съм ли права? Пък и много смешно ще бъде едно тринайсет годишно момиче да се влюби в такъв старец!

Тя доста силно се задъха. Изглежда работата вътре изискваше големи усилия. Ники още се колебаеше дали да посегне вече към стълбата, когато тя изведнъж се вдигна пред носа му и стремително изчезна нагоре. В кратера нахлу непрогледен мрак.

— Какво стана? — уплаши се той.

Села подаде глава през люка и го простреля с лъча на своето прожекторче.

— Отлетели са. Нямат вече въздух. Не бой се, скоро ще свършим!

И тя пак изчезна в лунолета. Ники изчака очите му да прогледнат отново през нощния визьор и тръгна да обикаля лунолета. Освен няколко одрасквания от камъните, по него като че ли нямаше други повреди. Той постави длан върху металния му корпус и усети дори през скафандровата ръкавица леко вибриране. То ту се усилваше, ту отслабваше. Работеше ли вече непознатият му йонен двигател?

— Хайде, качвай се — подвикна Села. — Ще се опитаме да вдигнем тая глупава машина.

Ники се отправи към люка, съзря пътьом захвърлените празни кислородни апарати и ги вдигна, спомнил си, че в космоса не бивало да се изоставя никаква техника. Села ги пое, после го хвана за китката и го издърпа вътре. Затвори люка подире му. Ники седна на първата седалка. В слабата светлина се виждаше само гърбът на другото — момче или момиче, — което седеше пред командния пулт. Треперенето на седалката се усили.

— Ще тръгнеш, ще тръгнеш! — закани се весело българката.

Ники надникна през илюминатора. Навън бе станало светло от проработилите мощни прожектори на лунолета. Черната стена на кратера се раздвижи, затанцува. Лунолетът сякаш се катереше по нея с кривите си крака. След няколко мига тя се дръпна окончателно и откри безнадеждната пустош на лунното поле.

Който е ходил в ученическите лагер-школи на Земята, знае, че те винаги се намират в някоя много хубава местност, а тук като че ли нарочно бяха избрали най-грозното място на Вселената. Ники чак се разтрепера пред спомена си как бе стърчал самичък сред това прашно и каменно поле, надупчено от черни кратери, и си помисли, че трябва доста да си помисли дали и занапред да остане в тоя странен учебен лагер.

Странният млад възпитател ги посрещна сам в хангара на базата. Той се ръкува със сестричката си и момчето, което водеше катастрофиралия планетолет. Изглежда, ги поздравяваше за бързото отстраняване на повредата. После двете деца се върнаха в планетолета да го дооправат и заредят за следващите полети, а Ники чу най после гласа му и в своя шлемофон:

— Как е, дядо Николай, доволен ли си от приключението?

Ники долови в думите му насмешка.

— Всичко това… на сериозно ла беше?

— Несериозно ли ти се видя?

— Не, но…

— Ще ти кажа. Само планетолетът бе повреден предварително и нарочно. Останалото си беше истинско.

— Но нали имаше и ранени! — възмути се Ники.

— Дребна работа! Бързо ще им мине. Важното е, че децата проведоха отлично спасителната акция.

— Но ако някой беше загинал? — не отстъпи Ники, все още смутен от поведението му на ръководител и възпитател.

Двамата вървяха по шлюзовия коридор и Сашо му отговори чак когато влязоха в помещението, където се сваляха скафандрите. Каза, вече без шлем на главата ся: