Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Едва ли ще разрешат една правнучка да осиновява прадядо си.

— За теб ще направят изключение — засмя се Села. — Хей, зайченце бяло, ужасно съм любопитна! Я разкажи нещо за оная сърничка от другата цивилизация, с която сте си играли из космоса!

За Нуми той можеше много да разказва, но, така зададен, въпросът го накара да млъкне. И добре, че откъм командния пулт на лунолета избухнаха безшумно няколко червени светкавици, та го избавиха от неудобното мълчание. А и Села подвикна бойко в ушите му „Започва се“ и занадява на рамо торбата, която стискаше между коленете си.

Николай се обезпокои. Какво ли се започваше? Та и как да не се тревожи, като от всичко видяно и чуто досега, той сякаш не бе попаднал отново сред човечеството, а в непозната му цивилизация! А който от вас е бил захвърлян някога така в далечното бъдеще, той знае, че тогава се попада в една наистина чужда цивилизация.

Лунолетът тупна меко върху лунната повърхност. Децата сигурно бяха получили някаква команда, защото трескаво наскачаха, отвориха люка, заизхвърляха навън разни пакети и торби.

— С единия от нашите е станало нещо — каза му Села. — Най-добре е да си останеш тук.

Николай се засегна.

— Аз да не съм бебе? А моят скафандър е по-добър от вашите.

— Тогава сам си търси занимания — отвърна му тя и се смеси с децата, така че той престана да я различава от другите.

Брат й последен напусна мястото си, като помогна и на несвикналия още Николай да се измъкне през тесния люк. Той бе превключил за кратко на неговата вълна.

— Изглежда, ще имаме много работа, Николай. Случило се е нещо лошо. Стой наблизо, да не загубим пък теб.

— Не мога ли да помагам?

— Още не знаем какво точно е станало — избегна прекия отговор студентът и се отправи към останалите два лунолета, които кацнаха един след друг на двайсетина метра от тях. Детските им екипажи също наизскачаха от люковете.

Всички се струпаха около ръководителя си и той им заобяснява нещо, защото ръцете му описваха плавни движения — някой би добавил „във въздуха“, ако забрави, че на Луната няма въздух.

Ники се усещаше излишен и безпомощен, защото те разговаряха на своята си вълна. Звездите не разсейваха светлината си, както в земната атмосфера, не трепкаха живи, а лъщяха като залепени станиолени конфети на тавана на космоса. Шлемът му автоматично бе задействувал визьора за нощно гледане и безжизненият лунен пейзаж изглеждаше сега още по-отблъскващ в своята неподвижност.

Внезапно, сякаш от недрата на самата Луна, излетя някакво огнено кълбо, голямо колкото портокал, освети всичко в зловещо кървава светлина и откри под себе си една черна бездна. Александър се втурна към лунолета, скочи в него, дори не затвори люка му. Кълбото постепенно изгасна, но сега от лунолета се проточиха напред два силни прожекторни лъча и той бавно запълзя на паешките си крака.

Децата заподскачаха подире му, понесли стоварения багаж. Не свикнал още с тукашната гравитация, Ники залиташе, падна веднъж и на колене в стремежа ся да не изостава.

След стотина метра лунолетът се закова на самия ръб на пропастта, от която бе излетял огненият портокал. Прожекторите му прехвърлиха светлинен мост над нея, но не достигнаха отвъдния й край. Децата също запалиха своите малки прожекторчета, закрепени като старите миньорски лампи над шлемовете им, и бързо занареждаха своя товар по края й. Ники внимателно опипа с крака почвата под себе си, легна над бездната и запали пиранското си фенерче. На дъното на пропастта бе навирил крака четвъртият лунолет. Встрани от него лежеше скафандър, който обаче помахваше с ръцете си, следователно детето в него бе живо. Другите деца не се виждаха. Навярно се намираха в преобърнатия лунолет.

— Ники — екна в шлемофона му гласът на Села, — твоето прожекторче е по-силно, дръж го така да ни светиш.

Той пак не разбра къде е. В сивия здрач пред очите му всички деца изглеждаха еднакви и само Александър стърчеше над тях. Той изтегляше от шлюза на лунолета нещо дълго, което приличаше на въжена стълба.

Въжената стълба — тя действително беше такава — се заспуска по отвесната стена на пропастта. Когато стигна средата й тя, изглежда, бе стигнала и своя край. Въпреки това едно от децата веднага заслиза по нея с грамаден пакет на плещите си. Стълбата застрашително го люлееше насам натам. Достигнало края й, то с внимателни движения разтвори пакета и от него рукна втора въжена стълба, закачена за първата. Тя вече опря до дъното. Чак сега Ники разбра колко бе дълбока пропастта, защото, който е ходил на някоя планета без атмосфера, той знае, че там разстоянията много трудно се определят.