Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Въпреки неудобното легло, Николай бе така уморен, че все пак сънят не закъсня да пристигне и при него. Малко преди това обаче момчето отпрати към незнайната Пира една дълбока и треперлива въздишка.

Според науката подобни въздишки, колкото и да са силни, не можели да се откъснат от притеглянето на една планета, за да стигнат до друга. Науката обаче си го твърди, както и много други неща, без изобщо да е правила някога подобни експерименти. Ето защо е нужно това все пак да се провери.

На сутринта, сякаш по невидим и беззвучен сигнал, децата наскачаха мълчаливо от койките си, минаха през някакъв тесен коридор, където набързо ги обрулваше като силен вятър струя ароматизиран въздух — това им беше и цялото миене, после все така съсредоточено излапаха в трапезарията бедната си закуска: чаша кафеникава течност, нещо като мляко с малко шоколад и няколко бисквити. Ръководителите им правеха същото и нито един от тях не отворя уста за команда или нареждане.

Ники си остана обиден и гладен. Никой не му обръщаше внимание, а след като толкова време не бе дъвкал земна храна, бисквитите само доразбудиха вълчия му апетит. Той посегна към патрончето с пиранските хапчета в джоба си, но го върна. Може би учените щяха да имат нужда от тях, та да създадат подобна храна и за техните космонавти.

Той се стараеше да прави всичко, което правеха другите деца, а нито Александър, нито Села му казваха нещо. Тя само веднъж примига съучастнически към него, после му обърна гръб и потъна в трескавата суетня, която цареше в базата. Изобщо тия първи часове на сутринта разочароваха момчето. Но който е бил на обратната страна на Луната, знае много добре, че там всъщност няма нито сутрин, нито обед, нито вечер. По простата причина, че слънцето никога не изгрява и не залязва. Луната се върти така, че винаги е само с едната си страна към Слънцето и Земята, а другата тъне във вечен космически мрак.

Чак когато голяма група от децата, сред които и Села, заобличаха големите си скафандри, Ники реши сам да се обади. Приближи се към студента-ръководител, който проверяваше как децата поставят шлемовете си, и рече така, че да разберат обидата му:

— А аз? Казахте, че съм бил събитие за човечеството, пък сега…

Александър се учуди.

— Няма ли да дойдеш с нас на заниманията?

— Какво ще правите?

— Ще изкатерим някой връх, ще се спуснем в два-три кратера. Ще си поиграем на изследователи. Ти си се наскитал по чужди планети, но ние сега се учим.

Това естествено поласка момчето. Удаваше му се възможност още веднъж да се поперчи с пиранския скафандър. И той бързо нахлузи шлема си. Студентът посегна да го спре, но Ники му каза:

— Тук аз мога и през шлема да чувам.

— Това наистина е удивителен скафандър — рече студентът и огледа шлема му от всички страни. — Добре. Ще вървиш със сестра ми. Дадох й допълнителен предавател. Моят също се настройва на твоята вълна, но аз не ще имам време за теб. Трябва да ръководя заниманието. А Села е умно момиче, ще правиш каквото тя ти каже.

Вече в скафандрите, децата приличаха на големи и еднакви бели бръмбари. Затова, когато чу в шлемофона си гласа на Села, Ники не разбра къде се намираше, докато тя не се откъсна от групата и го хвана за ръкава.

— Дядо Николай, хайде с мен! Ще те изведа на разходка, деденце.

Въпреки че беше в големия скафандър, тя пак изглеждаше край него дребничка. Ники се засегна от покровителственото й отношение.

— Ще се справя и сам, бъди спокойна!

Села се засмя.

— О, вярно! Старците са много чувствителни.

— На Земята ми казваха Ники. Съкратено — рече той.

— И аз съм съкратена — пак се засмя Села. — Това е древното име на Луната. От Селена. Не се обиждай, Ники. Когато някой ми е симпатичен, аз обичам да се заяждам с него. Някога при вас не е ли имало такова явление?

Макар да беше мъничка, тя говореше съвсем като възрастна. А пък това явление, както тя се изрази, не беше рядко и някога. Ники сам бе забелязал, че в училище повече се заяждаше с ония момичета, които му се харесваха. Сега обаче не му беше до заяждания и той мълчаливо се остави да го водят.

В хангара децата запреглеждаха четири от топчестите летателни апарати, уверяваха се в изправността им, товареха в тях резервни цилиндри с кислород, разни пакети и торби, после дружно ги заизбутваха на ръце към външната площадка. Лунолетите се придвижваха учудващо леко на начупените си паешки крака, които завършваха с меки гъсенични вериги.