Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Я какво хубаво момче съм открила! Здравей!

Ники се изчерви и пое подадената му ръчица. Знаеше, че няма защо да се срамува в красивия пирански скафандър, но въпреки това се засрами.

— Това е Села — представи я, развеселен от общото им смущение, момъкът. — На нея ще благодариш! Тя беше дежурна в свързочния кабинет. Открила те е, защото обича да си играе с радиостанцията. Все търси сигнали от чужди цивилизации. Така че с нея ще намерите общ език.

— Брат ми, не се подигравай — скара му се тя. — Както виждаш, полза има. Николай, ти сигурно си от Земята. На четиринадесет години, пък си такъв голям!

Тя сигурно бе подслушвала по радиостанцията пеенето му, а това още повече го смути. Той отвърна плахо:

— От Земята съм, но сега не идвам оттам.

— Села — каза момъкът, — ако си предала дежурството, върви да спиш!

Ники очакваше тя да се сопне на брат си, но момичето посърна.

— Жестоко е, брат ми! Моля те! Вее пак аз го открих, нали?

Брат й отстъпи, покани и другите деца от спасителната команда да седнат около дългата маса. Те с учудено шушукане бяха разглеждали чантата и земните дрехи. Пристигна и чаят в огромна ароматно димяща кана. Всеки сам си наливаше от нея в големи и тежки на вид чаши. Но нали тук всичко беше много по-леко, Ники не улучи добре наклона на своята чаша към устните си и се опари от горещата течност. Децата весело се оживиха.

— Ти май наистина си отскоро на Луната — каза момъкът. — Кога си дошъл?

— Току-що — отвърна Ники. — Но нека вече да ви разкажа! Вие ли ще им превеждате?

Запита го, защото наистина бе чул, че останалите деца говореха на друг език. А някои от тях явно бяха от друга раса. Имаше няколко азиатски личица, бледо-мургави, с полегати очи. Имаше и две, които явно бяха потомци на негри. Момъкът се поусмихна:

— Ще им превеждам. Стига да е полезно и поучително.

Николай отново се ядоса на насмешката му, но това го накара да се съсредоточи и да съобрази кое от неговите приключения щеше да бъде най-убедително за тях. Той не се разпростря надълго, отложи за друг път преживелиците си по другите планети. Разказа им само за Мало, за Нуми, спомни си и датата, на която бе излетял с тих от Земята. За доказателство извади още учебниците си от чантата, показа им отбелязаните дати на тяхното отпечатване.

Децата удивено ги заразглеждаха. Когато той привърши разказа си, момъкът ваза:

— Слушай, Николай, не бива да се сърдиш, че ни е трудно да ти повярваме. Тези учебници може да ги имаш и от другаде. В библиотеките на Земята е пълно със стари книги. Вярно, скафандърът ти и другите неща са наистина смайващи, но може някъде на Земята да са изобретени вече. Ти не ги сравнявай с нашите. Тук цялата ни техника нарочно е стара и примитивна. Ние сме специална база. Съгласен ли си да направим една проверка?

Ники кимна с готовност, а Села, която бе седнала насреща му и го гледаше вече почти влюбено, боязливо то запита:

— И не те ли е страх от изобличение?

— Защо ще ме е страх? — отвърна Ники, но все пак се обезпокои. — Как ще го проверите?

— Много просто — рече брат й. — Села ще попита Земята. Ако наистина някой си Николай Лудогорски е изчезнал по такъв начин от Земята, сигурно ще е записано някъде. В главния справочен колектор за космически изследвания се съхраняват всички измишльотини за срещи с чужди цивилизации. Да го попитаме ли?

Ники кимна по-уверено. Та нали още по негово време се събираха всякакви разкази за летящи чинии, не можеше и неговият случай да не е отбелязан.

А Села вече бе хукнала нанякъде. Настъпи мълчание и Ники, като не смееше да разказва повече в очакване на проверката, запита:

— Значи сме на Луната, така ли? И каква база е това?

— На обратната й страна — отвърна момъкът. — А тук се тренират бъдещите граждани на космоса. Закаляват се, учат се да живеят и да работят в тежки условия, защото оттатък, в града, човек много се изнежва.

— И само деца ли са?

— Все на твоите години. А аз съм от ръководителите. Ние сме пет души. Студенти сме по педагогика и тук се учим да възпитаваме такива като теб. Впрочем, аз се казвам Александър. Можеш да ми казваш Сашо. А ти какво мислиш да правиш по-нататък?

Ники, който тъкмо бе се възхитил от тази детска лагер-школа на Луната, и то на обратната й страна, където е вечна нощ, изведнъж посърна.

— Не зная. Всичко за мен сега е ново, непознато. И сигурно нямам вече никакви близки на Земята.

Александър го изгледа с недоверие, но внезапната тъга на момчето изглеждаше съвсем искрена. Рече: