Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Ники съобрази, че ако кажеше истината, тази присмехулница съвсем нямаше да му повярва и затова й отвърна, че се е загубил и че се нуждае от помощ. Този път момичето търпеливо го изслуша. После каза на руски на също невидимия Володя да събуди брат му — което Ники разбра — и добави:

— Почакай малко! Ще те намерим. Но ако си правиш шеги с нас, ще те хвърля в най-дълбокия кратер на Луната, така да знаеш!

Заплахата беше изречена доста сериозно, но Ники й се зарадва. Значи се намираше на Луната, която все пак беше близичко до родната му Земя. А отгоре на всичко на нея имаше и българи! Изглеждаше невероятно, но щом, според науката, тук ще са изтекли столетия, то трябваше да е естествено. Нали още преди да отлети с Мало, България си имаше вече свои космонавти! Да, добрият и всезнаещ Мало все пак бе се погрижил той да попадне сред свои хора.

Не след дълго в шлемофона му се обади един малко сънлив мъжки глас. Също на български:

— Хей, момко, какво е станало с теб? Къде се намираш?

— Не знам — отвърна Ники. — Около мен е пълна тъмница. Някакви планини се виждат наблизо.

— Нямаш ли карта, компас? За пръв път ли си на Луната? С какво си дошъл? Кога?

Мъжкият глас го обсипа с тия въпроси, сякаш му се караше. Николай пак си помисли, че ако му каже за Мало, няма да му повярват и отвърна:

— Моля ви, спасете ме! После ще ви разкажа всичко.

— Как си с въздуха? — запита този път мъжкият глас по-разтревожено, а Ники се зарадва, че може да се похвали:

— Имам предостатъчно. И храна, и вода…

— Тогава ще отложим за другия месец — засмя се мъжът. — Щом си така добре запасен.

— Моля ви, бързо! Бързо! — уплаши се Ники.

— Села — обърна се мъжът към момичето, което първо бе чуло повика му за помощ. — Обяви тревога в групата! Три машини! Изгответе план за търсене с пеленгатори, да видя дали ще можете. А ти, момко — рече той на Ники, — стой включен на тази вълна и не мърдай от мястото си. Светлина поне имаш ли?

— Имам фенерче. Много е силно!

— Фенерче ли? — сякаш не разбра думата мъжът. — Добре, запали там каквото имаш и се обаждай от време на време, та да засечем посоката. Аз ще ти кажа кога.

Шлемът му изпука тихичко и замлъкна. Около него отново стана страшно, но не както преди. Ники се загледа към звездите и сега съзря две-три необикновено едри, които се движеха с голяма скорост. Дали това не са вече звездолетите, с които пристигат да го търсят? Звездите обаче бързо отлетяха и се скриха зад зъбера на планината. Тъкмо в този миг обаче мъжкият глас отново се обади:

— Хей, момко, жив ли си още? Хайде, говори! Летим вече.

— Какво да говоря? — зарадва се Ники и побърза да запали фенерчето.

— Какво да е! Пей, да, пей нещо. Някоя весела песен.

— Нищо не ми хрумва — пообиди се момчето.

Мъжът се засмя:

— Май че не ти е до песни сега, а? Но все пак трябва да те чуваме непрекъснато, разбираш ли? Вълната ти трябва да работи, за да я засечем с пеленгаторите. Децата изработиха добър план, трябва да им се признае.

Деца ли го търсеха? — отново изпадна в малодушие Николай, но мъжът го стресна:

— Пей, ти казах!

Имаше право, разбира се. Нали и самият Ники бе карал пиранката да говори непрекъснато, когато я търсеше на планетата с чудовищата. И той запя дрезгаво и доста фалшиво първата песничка, която някога бе научил в детската градина: „Зайченцето бяло цял ден си играло в близката горичка със една сърничка…“

Шлемофонът му гръмна в силен и весел смях.

— Хей, ще ми повредиш ушите с тоя пубертетен глас! Каква беше тая песен?

— Песен — тросна му се Ники. — Всеки българин я знае.

Мъжът не се засегна, но отвърна подигравателно:

— Е, ние пък не сме истински българи! И какво направило зайчето?

— По-добре ме търсете. После ще ви разказвам.

— Казах ти, че те търсим. Говори, говори! Но отсега нататък пей само наум, чуваш ли ме? На колко си години?

Ники не отговори. Що за българи са пък тия? Човек изпаднал в такава беда, а те непрекъснато му се подиграват! Нали в бъдещето хората щели уж да бъдат много, много по-добри!

— Не мълчи, ти казах — скара му се мъжът. — Попитах те нещо.

— На четиринайсет.

Мъжът се засмя отново.

— Хубава възраст! Вземам си думите назад. След две години можеш пак да пееш. Сега само ми разкажи какво е станало по-нататък със зайчето, щом не ти хрумва нищо друго. Хайде, нужно е!

Ники заразказва песничката, но не успя да довърши, защото мъжът го прекъсва: