Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Хей, какъв е тоя огън? Ти ли го запали?

— Фенерчето! — зарадва се Ники, защото какъв друг огън ще са видели в тая пустош?

Мъжът пак така странно се учуди на думата?

— Какво е това? Откъде го имаш?

— То е от друга цивилизация.

— Аха! Зайченцето бяло се загубило, друга цивилизация… — рече мъжът. — Слушай, Зайо, да не те е ударил някой метеорит по главата, а? Тука често падат разни камъни. Добре, не е нужно да ни дрънкаш повече глупости. Слизаме.

Въпреки поредната обида, Ники почти затанцува от радост, размахвайки пиранското си фенерче. И с други неща сигурно щеше да ги смае, не само с него!

Някакъв топчест предмет, опасан от ярко светеща ивица, се спусна точно на границата, която очертаваше светлината на фенерчето със студения лунен мрак. Ники вдигна чантата и дрехите си и залитайки, предпазливо се упъти към него.

— Изгаси това чудо, че не мога да те вида! — рече му все така сърдито мъжкият глас в ушите и Ники побърза да угаси фенерчето.

Две яки ръце го подхванаха и го натикаха в тесния отвор на чудноватото превозно средство. Впрочем, не беше нужно да са толкова яки тия ръце, защото, както е известно, на Луната всичко тежи шест пъти по-малко, отколкото на Земята.

Вътре беше тесничко. Светлина — зеленикава и червеникава — идеше само откъм пулта за управление. Сред тоя червеникаво-зеленикав здрач седяха трима души в бухнали и сигурно тежки скафандри. Шлемовете им също бяха много по-големи от този на пиранския скафандър. Четвъртият, онзи, който бе го качил в планетолета, се вмъкна подире му, но и наведен беше по-едър от другите. В тъмнината Ники не различаваше добре лицата им. Той опипа ръкава на Ники и в шлемофона му гръмна познатият вече мъжки глас:

— Хей, Зайо, не ти ли е студено в тия дрешки? Откъде ги имаш?

— Това е скафандър от друга цивилизация.

— Добре, добре — рече с нова досада мъжът. — Седни сега там.

И сам седна с гръб към останалите пред пулта. Още преди да бе се настанил както трябва в посоченото му полегато кресло, Ники усети една тръпка в тялото си. Сигурно вече излитаха. А в превозното им средство навярно също нямаше въздух, щом всички си седяха с шлемовете на главите. Примитивно изглеждаше — целите му стени наоколо бяха заети от тръби и апаратури. Спасителите му имаха грамадни цилиндри за кислород на гърбовете си, но нали все пак се намираха на Луната? Напреднало бе човечеството.

— Другари, аз много ви благодаря! — каза плахо Ники, защото общото мълчание го подтискаше.

— Моля, моля — отзова се грубоватият мъжки глас. — Само че е безсмислено да го казваш сега на другите. Те няма да те чуят, защото шлемофоните им работят на друга вълна, а и не знаят български. Тук само сестра ми и аз сме българи. Затова е по-добре, докато стигнем, да си помислиш какво точно ще ни разкажеш за себе си. Откъде си, как си попаднал на това място и защо не дойде със собствените си крака до базата, като си само на километър от нас, ами разбуди целия лагер за нищо работа!

Ники отново се възмути в себе си от това отношение. Значи само двама българи имало тук, а и те, вместо да се зарадват на земляка си, вместо да му съчувстват, сега пък му се караха.

— Но аз ви казвам истината! Защо не ми вярвате?

— Много просто, приятелю — рече мъжът и ръцете му се раздвижиха над пулта, — ние сме убедени, че ако някой дойде от друга цивилизация при нас, той няма да се казва Николай. Може да се казва например Врън-мрън или Кракомъколикодаковако, но не и Николай. И няма да ни разправя приказки за бели зайчета. А сега ще прекратим разговора, защото аз трябва да превключа на вълната на базата.

Ники въздъхна горчиво. Колко бе мечтал някога, четейки научно-фантастични романи за бъдещето, сам да попадне някак си в това бъдеще, а ето че то не било особено приятно. Какво ли е заварила и Нуми, горката, на своята Пира? Дано поне на нея да са повярвали бъдещите пиранци!

Тази странна лунна база, в която имало и деца, наистина се оказа съвсем близо, защото само след минутка лунолетът кацна. Попълзя известно време нанякъде, после изведнъж през кръглите му прозорчета-илюминатори нахлу ярка светлина. Сега Ники видя добре през шлемовите стъкла лицата на тримата си мълчаливи спътници. Бяха изненадващо дребни, на десетина-дванайсетгодишни момчета, и му се усмихнаха много дружелюбно. Подканиха го с жестове да стане, помогнаха му да излезе през тесния шлюз. Ники скочи на някаква силно осветена площадка. Намираха се в нещо като гигантски хангар. Десетина подобни по-големи и по-малки лунолети стояха наоколо на начупените си като на гигантски паяци крака. Иззад тях изплуваха още няколко нисички момчета в скафандри. Именно изплуваха, защото в тази намалена гравитация движенията им бяха плавни като на водолази под водата.