Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Ники седна предпазливо край вещите си и угаси фенерчето, защото то осветяваше около него само един кръг, пълен с отчайваща пустош. Защо Мало го захвърли тук? По-добре направо да беше го убил! Далеч преди да се изчерпеха запасите му от вода, храна и въздух, той щеше да умре от мъка и от самота. От тази сигурно най-мъчителна от всички видове смърт.

Имаше изход, разбира се. Трябваше просто да вдигне шлема си и всичко щеше да се свърши бързо, веднъж и завинаги. Ники си го помисли, съвсем сериозно си го помисли, но не го направи. Все още не разбираше защо Мало постъпи така, след като преди бе се отнасял толкова добре с тях. Не, спасителят на живота сигурно не би могъл да изостави един човек в такива условия. Дали не бе го върнал на Земята, защото там сега е още по-опасно? Дали все пак не е избухнала атомна война, от която хората толкова се страхуваха, че ще унищожи цялата планета? И го е довел тук, където може би е по-безопасно и съществува някаква надежда за него?

Визьорът за нощно гледане в шлема му бе се задействувал автоматично и момчето видя сивочерния зъбер на някаква планина. Изглеждаше твърде близко, но там, където няма въздух, всичко изглежда близо. Към нея ли да тръгне, обратно на нея ли? И трябваше ли изобщо да върви нанякъде? Но кой щеше да го намери тук, дори да имаше някой на тази невъзможна за живеене планета? Дали да не опита все пак с радиото в своя шлем?

Той прокашля свитото си от отчаяние гърло и плахо извика: Ес-о-ес!

Смешно беше, разбира се. До полудяване смешно и той сам не знаеше откъде му хрумна да си послужи с повика за помощ на земните моряци. Но нима нямаше да бъде още по-смешно, ако извикаше на тая непозната планета „помощ“ — на майчиния си език?

Никой не му отвърна. Дори шумолене на вятър не проникваше през шлема в ушите му. Щом няма въздух, няма да има, естествено, и вятър, няма да има и никакъв звук. Защото звуковите вълни се разпространяват само във въздушна среда, досети се бившият ученик Николай Лудогорски. Но радиовълните, те можеха и без въздух. И той пак извика няколко пъти, все по-високо своето, колкото глупаво, толкова и безнадеждно „Ес-о-ес“.

Неочаквано сред неговото „ес-о-ес“ се вмъкна като ехо още едно. Ники не веднага разбра, че го произнесе друг глас. Изкрещя го още няколко пъти и се ослуша. А чуждият глас тихичко и въпросително повтори:

— Ес-о-ес? — после като че ли се позамисли и добави: — Какое там тебе СОС? Кто ты?

— Я! Я! Я! — извика Николай, осъзнал, че го запитаха на руски и неудържимо се разплака, чул тази толкова близка му земна реч.

— Володя, слышишь? Плачет там кто-то, что ли? — рече някому същият глас, който се оказа глас на момиче.

Въпреки това Николай извика:

— Плачет, плачет!

— А почему? — спокойно се учуди момичето, което сигурно се намираше някъде на топло и защитено.

— Я, я, я… сам! — заекна Ники безпомощно. Ако беше залягал в училище повече над руския език, щеше веднага да обясни какво му се е случило.

Момичето му каза нещо, което той не разбра, и трябваше да си признае:

— Не понимаю.

Тогава момичето изрече на друг език, май че беше английски, поне така му прозвуча, а Ники повтори на руски:

— Не понимаю. Я болгарин.

И тогава се случи ново чудо. Момичето се засмя:

— Българин ли? А защо, драги българино, не плачеш на български, та веднага да те разбера?

Подигравката беше твърде жестока, но Ники примря от радост, защо то тя беше произнесена на родния му език.

— Хей, защо млъкна — подвикна момичето в ушите му. — И защо си решил да плачеш по радиото?

— Аз съм сам — обърка се Ники. — Съвсем сам и не знам…

— Намери си приятелка и няма да бъдеш сам — пак се засмя безсърдечното момиче. — Кой си ти изобщо?

— Николай! Николай Лудогорски и… и…

— Не познавам такъв? Откъде говориш?

— Не знам. Някаква чужда планета…

Това кой знае защо възмути момичето:

— Хей, какъв си ти такъв? Руски не говориш, английски не говориш, плачеш като бебе, а отгоре на всичко не знаеш и къде се намираш! Да не си паднал от небето, както казваше прабаба ми?

— От небето, от небето! — горещо я увери Ники, а с това само предизвика новия й смях.

— На главата си ли падна? И на коя точно планета, казваш?

— Не знам — отвърна Ники. — Тук е много тъмно и няма въздух, и е ужасно студено.

Момичето продължи да му се подиграва:

— Виж ти, какво съвпадение! И при нас е същото. А с какъв предавател работиш?

— Не знам. Той е в шлема ми.

— Ето че и това не знаеш. Много си ми странен ти, Николай. Но щом радиото е в шлема ти, значи не си на друга планета. Шеги ли си правиш, или си се загубил някъде?