Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Хайде, Ники, кажи ми онова, което си помисли одеве! Кажи го, моля те!

— Вие, момичетата, сте голяма досада — ядоса се Ники. — Като си навиете нещо на пръста…

Нуми объркано погледна пръстите си. Пак се бе сблъскала с непознат за нея земен израз.

— Кажи ми поне какво си казал на тази риба, която видях в представите ти, защото не го разбрах добре! Тя умееше ли да говори?

Това, естествено, момчето съвсем пък не можеше да й признае, затова извика:

— Ей, ако всички на Пира питат така, няма да ви стъпя на планетата, така да знаеш! Я по-добре виж къде се намираме, защото излязохме вече от тунела!

Нуми сигурно бе усетила, че заканата му е шеговита, защото не се обиди. Само се усмихна мъничко хитро и мъничко виновно, а после се загледа през окото на Мало.

Шареният звезден тунел наистина бе се разтворил в мастилото на космическото пространство. Отново бяха изгрели отделните звезди и звездните купове, и разноформените галактики. Внезапно Нуми силно се задъха и засочи ту с едната ръка, ту с другата.

— Ники, Ники! Това небе ми е познато! И онова съзвездие там, и другото до него…

— Да не би… — не посмя той да изрече предположението си.

— Пира — скочи момичето. — Отиваме към Пира!

А Николай Лудогорски добави едно земно „ура“. Той не знаеше, естествено, как ще го посрещне тази чужда цивилизация и какво ги очаква там, но щом тя раждаше момичета като Нуми, сигурно всичко на нея щеше да е чудесно.

Планетата беше обвита в синьо-розов воал, но скоро през него запрозираха континенти и морета. Нуми радостно назоваваше имената им — все мъчни за запомняне, а много приятни със своето звучене. Ники обаче изпитваше безпокойство.

— Оттук би трябвало да се виждат вече големите градове.

— Ние нямаме градове като вашите — успокои го Нуми. — На Пира живеем сред горите и в планините, и на плуващи островчета в моретата. А цялата индустрия е на близките пустинни планети. Така си пазим природата чиста.

Но тревогата на момчето не се разсея. То не бе забравило, че според науката тук и на Земята трябваше да са изминали може би цели столетия и всичко ще се е променило. Нуми отгатна състоянието му и продължи да го успокоява, а навярно успокояваше и себе си.

— Мало сигурно избира място, където никой да не го види. Така направи и когато спаси космолета ни. Стовари ни в един резерват, където изобщо не влизат хора, за да не смущават животните.

— Но какво ще правим там? И ако ни нападнат някакви зверове?

Нуми се засмя.

— Ти не се уплаши от ония чудовища, сега от нашите мили животни се боиш. Нищо страшно няма. А нали си имаме и радиостанция в шлемовете, и компаси, лесно ще стигнем при хората.

Ники искаше да се радва като нея, а все не успяваше.

— Нуми, но ние нямаме пари, за да си купим инструментите!

— Пари ли? — учуди се момичето и пак се засмя, просто защото му беше много, много радостно. — Бъди спокоен, ще ни дадат всичко, каквото ни трябва.

— А дали няма да е нахално, ако поискам да ми присадят като твоя мозък?

— Не, разбира се. Но не бива да се отказваме от думите, Ники. Откаже ли се човек от думите, сигурно ще престане да бъде човек. Аз така си мисля — рече тя и стреснато се вторачи в него. — Не, не бива да го искаш. Ти си земно момче, а пиранският мозък ще те направи съвсем друг.

— Какво от това? — рече Ники нехайно, защото на кое земно момче не се иска да се отличава от останалите хора!

— Тогава аз може би ще престана да те обичам.

— Много важно! — изтърси той в смущението си.

Нуми бе готова вече да заплаче.

— Не е ли важно за теб?

— Буф, ама не почвай пак! — извика Николай. — Исках да кажа, че не е толкова страшно. Тоя мозък нали също ще се изключва? Като ти се прииска да ме обичаш, натискам копчето и казвам: Готово, Нуми, обичай ме сега колкото си щеш!

Оказа се, че пиранските момичета също лесно преминават от сълзите към смеха и на Ники му олекна. Олекна му не само на душата, олекна и цялото му тяло, защото Мало бе изключил гравитацията около себе си и се спускаше, лек като пухче от топола, над една безкрайна, радостно зелена гора.

Щом тежестта се върна в телата им, Нуми го дръпна и бързо запълзя към мястото, откъдето се излизаше.

— Няма нужда да слагаме шлемовете. Нашият въздух е по-добър и от вашия.

Ники не беше толкова нетърпелив и успя да съобрази:

— А Мало кога ще се върне да ни вземе?