Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Па недейте да слушате толкова тоя ваш господ! Моят мъдър дядо казваше: Който всичко одобрява, лесно оглупява! Преведи им го, Нуми!

Дядо му, разбира се, никога не бе изричал такова нещо, но Николай Лудогорски от Земята с нищо не бе по-лош като поет от тукашния патриот с буцата на корема. И пожъна нови аплодисменти, щом Нуми им преведе думите му.

Не изръкопляскаха само по-големите момчета и момичета. Но и не се разгневиха повече. Само изпроводиха гостите си със замислени очи. А това изпълни Нуми и Ники с мъничко надежда. Защото, макар да нямаха зад себе си като дядото на Ники нито дълъг, нито труден живот, двамата вече знаеха, че човек става по-добър не когато бие враговете си и бързо се съгласява със своите приятели, а когато се замисли.

Щом прегазиха първата рекичка, двете райски птици цъфнаха край тях. Ето ви пак, ето ви пак! — радостно закимаха златните им глави. Дотърча отнякъде и карираното прасе, изплезило коварния си език. Ники още беше ядосан и се опита да ги прогони с българското „къш“ и с общочовешки ритници. Но те само се отдръпнаха на безопасно разстояние, а птиците сякаш му казаха с досадното си кимане: Пъдите ли ни? Нищо, нищо! И вас ви изпъдиха.

— Да имах сега една пушка — каза Ники, — щях най-напред да изтребя тия гадини, а после, като строя ония истиняри…

— Какви истиняри? — запита момичето, което вървеше омърлушено край него. — Не знам такава ваша дума.

— Ами тия, дето уж се стремят към истините, пък не дават дума да им кажеш.

— Буф, Ники — въздъхна Нуми, — кога ще престанеш най-после да мислиш за пушки и убийства? На Земята си правете каквото си знаете, но в космоса това е недостойно.

— Значи тия тук ти харесват повече, а? Остани си при тях тогава! Аз ще си ида на Земята — извика той и бързо закрачи встрани от нея, сякаш тръгна веднага за своята планета.

Нуми не обърна внимание на сръднята му. Сигурно бе прочела направо в мозъка му, че не е истинска. Каза замислено:

— Направихме грешка. Трябваше да почакаме да видим как ще ни изгони техният господ.

Красивите слухари потвърдиха отдалеч, че са сторили грешка.

— Много сте ми хубави — каза им момичето с прощална тъга. — Да бяхте и мъничко по-умни!…

Вярно, да бяхме и мъничко по-умни! — съгласиха се веднага златните глави на птиците. А карираното прасе пак й се похвали с дългия си език.

Тя се спря край храста с лилавите камбанки и слънчево оранжевите плодове. Погали една от клонките му.

— Чудно растение си ми ти! А ето че и за теб не разбрах какво си!

— И ти ли, и ти ли? — отвърнаха й лилавите камбанки с нежен звън.

Нуми продължи да се прощава с цветята, които гъсто обсипваха поляната. Милваше ги, шепнеше им нещо, вече на своя си език, може би за да не й се присмее земното момче. А то все пак й се присмя:

— Доста дълго ще трае, ако трябва да изредиш всичките.

Тя не се засегна.

— Мъчно ми е, че няма кой да ги обича. А сигурно и на тях им е мъчно. Не ти ли се струват тъжни?

Ники съвсем не намираше цветята за тъжни и щеше да й каже, че това пак са идиотически представи, но щом обхвана с очи цялата тази неземна красота, усети и в себе си някаква мъка. Май че и друг път бе изпитвал такова чувство.

— Така е — обади се тихичко пиранката. — Истински красивото винаги те прави тъжен.

Съвпадение ли беше, или тя пак бе отгатнала мислите му? И естествено му се прищя да й възрази.

— Не е така. Тъжен те прави чуждата красота. Когато ти я създаваш, тя те радва. Я по-добре викай Мало да си вървим!

— Виках го вече — отвърна Нуми и продължи да си тъгува. — И нищичко, нищичко не може човек да си вземе от тази красота! Ники, не искаш ли да останем? Да кажем на Мало…

— Ти си луда, ма! — кипна момчето. — Да не си яла от плода на Тили-тили?

— Луда ли е тази мисъл? — зарадва се пиранката, решила, че се е научила да й идват луди мисли в главата, както на Ники Лудото.

— Не луда, а глупава, идиотска! Какво ще правим тук?

— Но къде другаде да идем? Нямаме си вече никого, а тук е толкова хубаво! Ще си живеем като Адам и Ева от твоята приказка.

Тя легна замечтано сред цветята, сякаш да му покаже как ще си живеят. Ники я изгледа обезпокоено. Вярно, по-хубава Ева той сега не можеше да си представи и все пак трябваше да обясни на двата й мозъка, че това е чиста глупост.

— Слушай, моме пиранска — подхвана той уж весело, защото още си беше ядосан, — аз също бих останал, но ако имаше какво да правим. Да обработваме земята, да си построим къщичка, да отглеждаме полезни животни, да учим децата и така нататък. За тая работа обаче трябват инструменти. Иначе ще живеем като тия истиняри тука и бързо-бързо ще затъпеем като тях. Ти май не разбра добре легендата, която ти разказах. Припомни си: господ изгонва Адам и Ева от рая и чак след това се ражда човечеството. Значи в рая, дето всичко ти е дадено наготово, нищо не може да се роди. Човекът е станал тогава човек, когато се е научил сам да строи, да отглежда растения, да рисува, да пее, изобщо да прави онова, което животните не могат да правят.